Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Бунт

Робин Йънг

Един млад мъж ще се изправи срещу краля на Англия в епичен сблъсък на нации. Името му е Робърт Брус, а началото на неговата история започва в „Бунт”. Разказ за пророчества, борба за власт и героични битки. Невероятно богата по съдържание и вълнуваща нова поредица с място на действие Шотландия, Англия, Ирландия и Уелс през същия период, в който се развива действието в романа “Братството” от предишната поредица на Робин Йънг

  • Корица: Мека
  • Страници: 648
  • Тегло: 0.570 кг
  • Издадена: 2013 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Робин Йънг
 

Наличност: Да

20,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Един млад мъж ще се изправи срещу краля на Англия в епичен сблъсък на нации. Името му е Робърт Брус, а началото на неговата история започва в „Бунт”.

Разказ за пророчества, борба за власт и героични битки. Невероятно богата по съдържание и вълнуваща нова поредица с място на действие Шотландия, Англия, Ирландия и Уелс през същия период, в който се развива действието в романа “Братството” от предишната поредица на Робин Йънг.

Годината е 1286-а сл. Хр. Шотландия е скована от незапомнена тежка зима. Някои дори казват, че е настъпил Денят на Страшния съд. В бурна нощ кралят на Шотландия пътува на кон от Единбург. По пътя е убит от един от придружителите си и тронът остава без наследник. Страната е заплашена от гражданска война, докато влиятелните шотландски кланове се борят за власт, без да знаят, че Едуард, кралят на Англия, крои свои планове и бленува бъдещото си кралство – представа, породена от думите на древно пророчество, написани преди години от самия крал Артур. Обликът на Британия може да бъде променен завинаги. Сред пепелищата на войната, кървавите вражди и разделението един млад благородник – Робърт Брус – ще се изправи срещу най-могъщия крал на Англия, за да се опита да осуети плановете му.

Биография и факти за автора

Робин ЙънгРобин Йънг е родена в Оксфорд, израства в Мидландси Девън. 

Има магистърска степен по творческо писане от университета в Съсекс, живее в Брайтън. Нейният първи роман "Братството" е най-продаваният дебютен роман за 2006 г. 

Следващите две части от "Кръстоносен поход" и "Реквием" също се превръщат в бестселъри. Трилогията е продадена в над един милион екземпляра и е преведена на деветнадесет езика. 

Като автор на исторически романи Робин Йънг започва да се изравнява по популярност с Кон Игълдън и Бърнард Корнуел. Нейните великолепни епични романи, плод на изключително задълбочена изследователска дейност, грабват въображението на огромен и все по-нарастващ брой читатели, които нямат търпение да се потопят в тяхната автентична атмосфера.

Откъс от книгата

ЧАСТ  ПЪРВА

1286 сл. Хр. 

Беше нощ и рогата на яркия полумесец блестяха... От върха на високата планина пророкът следеше пътя на звездите и говореше в пространството: „Какво означава този лъч на Марс?

Дали новата червенина означава, че един крал е мъртъв и ще има друг?“

Животът на Мерлин, Джефри Монмътски

 

1.

Беше гласът на Бога. И Бог беше гневен.

Икономът на краля, който се провираше между масите и пейките, премигна, когато небето се разтвори с нов страховит трясък, който проехтя в далечината. На отсрещната страна на залата един от по-младите слуги сведе глава и старият иконом реши, че се моли. Сега бурята беше точно над тях. Връхлетя кулите и назъбените им парапети, угаси оскъдната следобедна светлина и потопи преждевременно замъка в среднощен мрак.

Страхът, насаждан в продължение на няколко месеца от слуховете, сега беше станал толкова голям, че дори Гътред, който се надсмиваше над всички подобни приказки, също го усети.

При следващата светкавица той погледна плетеницата от греди високо над трепкащата светлина на факлите и сезапита какво би станало, ако гръмотевицата удари покрива.

Представи си библейска сцена: сипещ се отгоре бял огън,разхвърляни по пода овъглени тела, все още стискащи в ръце ножове и чаши. Щяха ли да се изправят по същия начин, по който бяха паднали? Погледна каната, която държеше с покритите си със старчески петна ръце. Той също ли щеше да се изправи?

Полупритворил очи, Гътред начена една молитва, но после спря. Ама че глупости! Това бяха онези ужасни мартенски бури, които правят стариците неспокойни и карат духовниците да виждат в тях предзнаменования. Продължи пътя си между масите, ала не можа да пренебрегне напълно вътрешния глас,който шепнешком му напомняше, че слуховете бяха започнали дълго преди северът да разтвори своята паст и да засипе със сняг, ветрове и гръмотевици Шотландия.

Стиснал здраво каната, за да не излее и капка от скъпоценната течност, икономът заизкачва стъпалата на подиума, издигнат в единия край на голямата зала. С всяка стъпка се издигаше над главите на лордовете, кралските придворни, слугите, кучетата и разните хрантутници, които се боричкаха долу за място и внимание. Гътред беше видял как по команда на управителя на замъка вратарите изведоха навън няколко младежи, успели да се промъкнат неканени в залата. В дните, когато имаше пир, винаги цареше хаос. Конюшните бяха препълнени, покоите на един от лордовете още не бяха готови, няколко съобщения бяха изпратени на погрешен адрес, от бързане слугите ставаха непохватни, а господарите им – гневни. Но въпреки тези трудности и бурното време този следобед кралят, изглежда, беше в добро настроение.

Смееше се на нещо, което епископът на Глазгоу току-що беше казал при приближаването на Гътред. Лицето му беше зачервено от пиенето и ужасната горещина, идваща от огнищата в залата.

Беше разлял нещо върху робата си. Прясната слама, застлана тази сутрин около масата върху подиума, сега лепнеше под краката от изпадалите върху нея остатъци от медена пита, разлято вино и разсипана мазнина от печеното. Гътред огледа многобройните сребърни подноси и съдове и дискретно навеждайки глава – определяше чия чаша има нужда от напълване. Осемте мъже, които седяха от двете страни на краля, се надвикваха на висок глас с бурята и помежду си и икономът трябваше да се навежда още по-ниско, за да бъде чут.

– Още вино, милорд?

Без да прекъсва разговора, крал Александър подаде чашата си, която беше по-голяма от другите и инкрустирана със скъпоценни камъни.

– Мисля, че вече обсъждахме този въпрос – рече сърдито той,обръщайки се към мъжа от лявата му страна. След като икономът престана да налива червеното вино, кралят отпи една глътка.

– Простете, господарю – отвърна мъжът и постави ръка върху чашата си, когато икономът понечи да я напълни, – но молбата за...

– Благодаря ти, Гътред – рече кралят и икономът продължи към епископа на Глазгоу, който вече държеше чашата си готова.

Мъжът стисна зъби.

– Господарю, молбата за освобождаването на затворника идва директно от моя шурей, а като негов роднина и главен съдия на Глазгоу ще бъде нехайство от моя страна да не ѝ отделя вниманието, което заслужава.

Крал Александър се намръщи, когато черните очи на Джон Комън продължиха да се взират в него. Издълженото лице на лорда на Баденох изглеждаше восъчно бледо на светлината на факлите и също толкова строго, колкото и дрехите му – черен вълнен плащ, поръбен около раменете с прошарена вълча кожа,която така се сливаше с цвета на косата му, че беше невъзможно да се каже къде свършва тя и къде започва кожата на вълка.

Гербът на туниката, която носеше отдолу, едва се виждаше – червен щит с избродирани върху него три бели житни класа. Кралят беше поразен колко много приличаше на баща си Червения Комън – същото студено държане и строго изражение. Всички мъже от клана Комън ли бяха такива? Александър огледа масата и спря погледа си на графа на Бюкан, главата на Черните Комъни, които също като Червения Комън носеха името си от цвета на гербовете си – черен щит, украсен с три пшенични класа.

Погледът на Александър срещна издължено, слабо лице, което го изгледа дълго и предпазливо. Ако те не бяха толкова способни служители, още преди години да ги беше махнал от двореца.

Честно казано, Комъните го притесняваха.

– Както казах, ще помисля по въпроса. Томас от Галоуей е в затвора повече от петдесет години. Сигурен съм, че щ може да издържи още няколко седмици в килията.

– Дори само ден вероятно изглежда като цяла вечност за един Нефинен – рече небрежно Джон Комън, но предизвикателството беше очевидно.

– Нефинен ли? – Александър присви сините си очи. Остави чашата си. Доброто му настроение се беше изпарило. – Този човек се разбунтува против баща ми!

– Тогава е бил още момче, господарю. Хората от Галоуей са го избрали за свой водач.

– И баща ми ги накара да платят за това с кръвта си – каза разпалено Александър. Виното беше разгорещило кръвта му и лицето му се беше зачервило. – Томас от Галоуей беше копеле.

Нямаше право да бъде лорд и хората го знаеха.

– Бяха изправени пред труден избор – да бъдат управлявани от копеле или да видят земята си разделена между три дъщери. Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са се оказали, кралю. – Александър усети нещо недоизказано в тона на Комън. Да не би лордът на Баденох да се опитваше да намекне, че неговото собствено положение може да се сравни с това, което беше станало в Галоуей преди повече от половин век? Преди да може да реши дали е така, от далечния край на масата се чу един спокоен глас:

– С приказките си пречите на нашия любезен домакин да се храни, сър Джон. Съвещанието на Съвета приключи.

Джон Комън стрелна с очи говорещия. Когато срещна спокойния поглед на главния лорд-стюард1 Джеймс Стюарт привидно невъзмутимото му изражение рязко се смени с открита враждебност, но преди да успее да отговори, прозвуча авторитетният глас на епископа на Глазгоу Робърт Уишарт:

– Добре казано, сър Джеймс. Сега устата ни са за това да ядем и да хвалим нашия милостив господар за щедрите му дарове. – Уишарт вдигна чашата си. – Това вино е великолепно,милорд. От Гаскония ли е?

Отговорът на краля беше заглушен от мощния тътен на нова гръмотевица, която накара кучетата да се разлаят, а епископът на Свети Андрю – да разлее питието си. Уишарт пресилено се усмихна.

– Ако това наистина е Денят на Страшния съд, в такъв случай ще се възнесем с пълни стомаси! – каза той и отпи голяма глътка, която изцапа устните му. Епископът на Свети Андрю, който за разлика от пълния и общителен Уишарт беше слаб имрачен, протестира при тези думи, но Уишарт продължи да говори, без да му обръща внимание:

– Вие, както и аз, Ваше преосвещенство, знаете, че ако всеки ден бъде обявяван за Ден на Страшния съд, досега да сме се възнесли повече от десет пъти! – Кралят искаше да каже нещо,но се спря, забелязал познато лице да се провира долу през тълпата. Беше един от пажовете на кралицата – способен французин на име Адам. Пътното му наметало лъщеше на светлината на факлите, а черната му коса беше прогизнала от дъжда.

Когато Адам се спря за малко край едно от огнищата, влагата по дрехите му започна да се вие около него като мъгла. После пажът тръгна бързо по стъпалата на подиума.

– Милорд! – Адам спря пред краля, за да се поклони и да си поеме дъх. – Нося вест от Кингхорн.

– В тази буря ли? – зачуди се Уишарт, виждайки как Адам се наведе над краля и започна да му шепне нещо на ухото.

Когато свърши, устните на Александър се разтегнаха влека усмивка.

– Адам, иди да доведеш Том от стаята му. Кажи му да ми донесе наметалото и да оседлае коня ми. Тръгваме веднага за Кингхорн.

– Както заповядате, милорд.

– Случило ли се е нещо? – попита епископът на Свети Андрю, когато Адам заслиза бързо по стъпалата на подиума. –Кралицата, тя...

– Кралицата е добре – рече Александър и широко се усмихна. – Нуждае се от компанията ми. – Той се изправи. Чу се силно скърцане на пейки и тътрене на крака, когато хората взалата се изправиха заедно с него. Някои от тях сръгаха други,които бяха доста пийнали и не бяха станали, да ги последват.

Кралят вдигна ръце и повиши глас, обръщайки се към тях:

– Моля ви, седнете. Трябва да ви кажа довиждане, но вие останете и се забавлявайте. – Той даде знак на арфиста си, който веднага започна да свири, и металните звуци от арфата се

извисиха над рева на вятъра.

Когато кралят се отдръпна от масата, Джеймс Стюарт застана пред него:

– Милорд, почакайте до сутринта – рече тихо той. – Денят е много лош за пътуване, особено по тези пътища.

Кралят спря, виждайки тревогата, изписана на лицето му.

Погледна назад и видя същата тревога в очите на другите около масата, с изключение на Джон Комън, който се беше навели разговаряше спокойно със своя роднина графа на Бюкан. За момент кралят се поколеба и беше почти готов да се върне на мястото си и да повика Гътред да донесе още вино. Но нещопо-силно го накара да продължи. Последните думи на Комън продължаваха да звучат в ушите му: „Сигурен съм, че можете да разберете положението, в което са изпаднали.“ Александър много добре ги разбираше, защото въпросът кой ще го наследи на трона го тормозеше вече две години – от деня, в който наследникът, на когото възлагаше всичките си надежди, беше последвал безвъзвратно в гроба жена му, дъщеря му и по-малкия му син. Със смъртта на по-голямото му момче наследствената линия на Александър беше прекъсната като песенна солист пред хора. Сега тя продължаваше само като слабо ехо над Северно море в лицето на тригодишната му внучка Маргарет, дете на починалата му дъщеря и на краля на Норвегия. Да, Александър разбираше много добре трудния избор,пред който бяха изправени хората от Галоуей преди петдесет години, когато техният лорд беше умрял, без да остави мъжки наследник.

– Трябва да вървя, Джеймс – каза тихо, но твърдо кралят.–Изминаха почти шест месеца от брачната нощ, а Йоланда все още е без дете, и то не от липса на желание да опитва. Ако

с Божията благословия тази вечер приеме семето ми, по тов време следващата година бих могъл да имам наследник. Мога да рискувам с една буря за това. – Свали от главата си златната диадема, която носеше по време на събранието на Съвета и на пиршеството, и я подаде на Стюарт. Прекара ръка през косата си, малко сплескана на мястото, където беше стоял обръчът.

– Скоро ще се върна.

Погледът му се спря на Джон Комън.

– Междувременно можеш да кажеш на лорда на Баденох,че ще задоволя молбата на неговия зет. – Очите на Александързакачливо проблеснаха. – Обаче почакай до утре.

– Милорд! – прошепна Джеймс и едва-едва се усмихна.

Александър прекоси подиума, следвайки следите от калните подметки на Адам. Златото по яркочервената му роба проблясваше. Когато вратарят се поклони и отвори двукрилата врата на залата, кралят премина през нея, а звуците на арфата заглъхнаха зад него.

Навън бурята го блъсна като юмрук. Леденостуденият дъжд заплющя в лицето му и почти го заслепи, докато слизаше по стъпалата към двора. Трепна, когато една светкавица раздра мрачното небе. Облаците се бяха спуснали толкова ниско,че сякаш докосваха покривите на сградите, които се простираха пред него в рамките на вътрешните крепостни стени, зад които земята се спускаше стръмно надолу към външните укрепления.

От това високо място кралят можеше да вижда отвъд външните крепостни стени, където град Единбург се простираше на изток по гръбнака на огромната скала, в чиято най-висока част се намираше замъкът.

В далечината, в подножието на хълма, той различи смътните очертания на абатството Холируд, а зад него стърчаха брулените от вятъра скали, чиито върхове се губеха в облаците. На север теренът ставаше по-равен и преминаваше в пасбища и ниви. След тях следваха блата, които стигаха до Фърт ъв Форт 2, наричан от англичаните Шотландско море. Отвъд това водно пространство, осветявано от време на време от проблясъците на светкавиците,бяха гористите хълмове на Файф и пътят, по който той трябваше да мине. Отстоящият на двадесет мили Кингхорн му се струваше по-далечен от когато и да било. Замислил се за изпълнените с мрачно пророчество думи на епископа на Свети Андрю, че когато настъпи Денят на Страшния съд той със сигурност ще прилича на сегашния, шибан от дъжда, Александър се поколеба на последното стъпало. Ала като видя Адам да тича към него, наложи си да стъпи в калта, представяйки си как младата му съпруга го чака в топлото легло. Щеше да има вино с подправки и светлина,идваща от огнището.

– Милорд, Том лежи болен! – провикна се Адам, опитвайки се да заглуши бурята. Носеше пътното наметало на краля.

– Болен? – Александър сбърчи вежди, докато пажът загръщаше раменете му с поръбената с кожа дреха. Том, който му служеше вече повече от тридесет години, винаги пътуваше с него. Адам може и да беше способен, но той беше любимецът на кралицата, дошъл със свитата ѝ в Шотландия миналата есен.

– Този следобед Том беше добре. Лекарят прегледа ли го?

– Каза, че не е нужно – отвърна Адам и поведе краля през залетия с вода двор. – Тук внимавайте къде стъпвате, сир.

Отпред горяха фенери. Пламъците им приличаха на пърхащи с криле птици, които се блъскат в стъклото. Вятърът разнасяше цвиленето на конете и виковете на мъжете.

– Кой ще ме придружава?

– Том изпрати на негово място мастър Брайс. – Александър свъси още по-дълбоко вежди, когато Адам го въведе в конюшнята. В ноздрите го удари острият мирис на слама и тор.

– Господарю – поздрави го началникът на конюшнята, който водеше красив сив жребец, – лично оседлах за вас Уинтър,макар да не повярвах на ушите си, когато мастър Брайс ми каза, че ще пътувате в това време.

Александър погледна Брайс – мълчалив, не особено съобразителен мъж, който беше на служба при него от малко по-малко от месец. Беше нает да помага на Том, прекалено ангажиран с грижите си за краля, който имаше нова съпруга. Александър възнамеряваше да поиска управителят на двореца да намери някой по-способен, но около подготовката за днешното съвещание на Съвета не му бе останало време. Брайс се по-клони, но не каза нищо. Александър изсумтя недоволно и се почувства внезапно изтрезнял, докато навличаше ръкавиците за езда, които му подаде началникът на конюшнята. Когато стъпи върху един пън и оттам се метна на седлото, робата му се замота около трикото, което вече беше успял да зацапа с кал. Можеше да се преоблече в други дрехи, но не искаше да пилее остатъка от деня. Началникът на конюшнята пристегна с рязко дърпане колана на коня и Уинтър затропа нетърпеливо с копита. Двамата му придружители се качиха на конете,които им бяха изведени от конюшните. Това бяха обикновени коне за езда, по-дребни и по-леки от жребеца на краля. Адам беше на отпочинал кон, тъй като неговият се беше изтощил по пътя до Единбург. Началникът на конюшнята ги последва навън в дъжда.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: