Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Богинята Майка на Вселената. Дневникът на един веган

Атанас Скатов

Богинята Майка на Вселената разказва за подготовката и осъществяването на изкачването на връх Еверест, Покрива на света, от д-р Атанас Скатов. Събирането на финансови средства за експедицията, перипетиите на пътуването от Истанбул до Китай и Непал, аклиматизацията в планината, интересните контакти с шерпите, местните жители и останалите членове на експедицията представят колкото начина на мислене и действие на д-р Скатов, толкова и как е постигнал основната цел на своята експедиция – популяризирането на веганството чрез практическо доказване, че един веган може да се изкачи на Еверест.

Книгата е не само за любителите на екстремни преживявания и приключения, а и за всички, търсещи предизвикателството, силната емоция и риска, за всички вярващи в себе си.

  • Корица: Мека
  • Страници: 272
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 16.11.2015 г
  • Издателство: Кибеа
  • Виж още от Атанас Скатов
 

Наличност: Да

24,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Атанас Скатов е роден на 11 март 1978 година в Сливен. Завършва средно образование в родния си град, защитава магистърска степен по специалността Растителна защита в Аграрния университет в Пловдив и докторат в Хумболтовия университет в Берлин.

Работил е като научен сътрудник в България и Германия, като университетски преподавател в София и като мениджър и ръководител на проекти в частния сектор в България и Германия.

Атанас Скатов не консумира месо от януари 2007. В началото на 2012 изцяло преустановява консумацията на животинска храна и става веган. От ученическите си години до лятото на 2010 не е спортувал. През 2013 и 2014, като веган, за по-малко от 24 месеца, успява да изкачи най-високите върхове на Африка, Европа, Южна Америка, Азия, Австралия и Океания и Антарктида. Става първият веган в света, изкачил Еверест.

На 1 октомври 2015 Атанас Скатов отново е първият веган, изкачил успешно осмия по височина връх на планетата Манаслу, 8165 метра.

Откъс от книгата

[…] Заприказвахме с Кристиян и той сподели, че е получил от фирма, произвеждаща веганска козметика – Original source, сумата от 150 000 долара, за да изкачи Седемте континентални първенци като веган, и то воден от един от най-добрите полски алпинисти, Ричард Павловски. А Кристиян се оказа лъжевеган, набиващ всеки ден месо, яйца, риба, сирене, мляко, млечни шоколади и други животински храни. Какъв е този свят, питах се аз? И имаше наглостта да ми каже, че бил като мен веган, но все още ядял всичко. Един ден щял да стане веган, защото идеята много му харесвала ... Мамма мия... Даже и интернет страница си направили с приятелката му и пропагандирали да не се ядат животни. Страхотно постижение, все пак. Така един лъжевеган е получил толкова много пари... Нелепо е... Неправдата по принцип не действа на никого положително, но мен направо ме съсипва. Не можех да повярвам, че човек е готов да излъже за такова нещо само и само да се докопа до пари. За мен веганството е нещо много специално и повече от свято.

***

[…] Първата нощ в Базовия лагер премина нормално. От три месеца не бях спал в палатка. Все пак тази палатка сега беше широка и имаше дори дюшек. През нощта духаше много силен вятър и ставах няколко пъти да пия вода и съответно да я източвам. Това упражнение щях да го правя многократно в следващите два месеца през нощта. Обилното пиене на вода е една от най-важните практики за поносимост на организма към височината. Друго важно нещо е да спиш добре и да се храниш добре и балансирано. Да се самонаблюдаваш и при някакви нарушения на здравословното ти състояние да потърсиш помощ или сам да вземеш мерки. Има ли главоболие, гадене, безсъние и липса на апетит – веднага се слиза на по-ниска височина до отминаване на симптомите, после се връщаш обратно. Засега аз нямах такива симптоми, освен разстройството, но се надявах да ми мине бързо.

Духаше силен вятър, иначе си беше слънчево и ясно време. На закуска имаше катми (без яйца и мляко за мен), омлети за другите, а също и овесени ядки, мюсли, мармалади, фъстъчено масло, кетчуп, чай, бисквити и др. От България носех конопено семе и си го добавях към мюслите и овесените ядки. Първите дни имаше и мед, който свърши за една седмица, понеже Кристиян си наливаше по едно бурканче мед в термоса с чая. След закуска – волна програма – който където си иска можеше да ходи. Някои тръгнаха да се разхождат, други – на аклиматизация. Аз реших първо да се кача на възвишението, на което бях през 2010 г., и се използва от туристите за снимане на върха. Нямаше жив човек, толкова силен беше вятърът.

***

[…] Тази сутрин журналистите изглеждаха още по-зле, какви ти още пет дни тук. Приятелката на Дейвид трябваше незабавно да слезе, но явно, за да не се ,,изложат пред чужденците“, стискаше зъби. Тя беше идвала тук с него преди две години, като тогава стигнала до ПБЛ на 6400 метра, а сега имаше желание да достигне до Лагер 1 на 7100 метра. Дано успееше.

След закуска обаче девойката почти припадна, сложиха й маска с изкуствен кислород и я откараха по спешност в Тингри, за да реанимира. Не знам защо се мъчи три дни гладна, жадна и бяла като платно. Вчера най-късно трябваше да слезе, да не кажа още на 15-ти. Останалите трима унгарци се дебнеха кой до кога ще устиска тук. Транспортът им трябваше да ги вземе от Базовия лагер на 22 април, но вече се бяха уверили, че всеки ден тук е сериозно здравословно изпитание.

***

[…]  Днес още сутринта се скарахме с Ричард, както и след това по време на трека. Оказа се заядлив човек, индийците също, а спорната тема – все една и съща. Индийците се дразнеха от това, че ще пробвам безкислородно качване и че съм веган. Твърдяха как в Индия нямало нито един човек, който да не яде месо, че всичко било само за заблуда на чужденците, че целта на ашрамите била единствено точенето на пари от европейци и американци. Разправяха, че не е възможно веган да се качи на Еверест.

Всички обсъждаха само това, как няма да успея да стигна дори и до Лагер 1. Унгарските журналисти пък ми подхвърляха, че след няколко дни ще започна да ,,набивам“ мръвки. Приемах всичко за елементарно заяждане и проява на завист.

В Междинния лагер беше много студено, добре, че си взех пухени дрехи. Студ и мизерия. Готвачът направи първо по една супа да се стоплим, после ядохме ориз и спагети с някакви зеленчуци.

А днес в родната ми България беше Великден, почти бях забравил. Обадих се на родителите ми, после на сестра ми, но с нея не успях да говоря.

Бях сам като куче, само с чужди хора покрай мен, които завиждаха или чисто и просто се дразнеха. Бях твърдо решил да се кача, независимо какво ще се случи. Само да съм здрав, това си повтарях.

Следобеда печеше слънце и в палатката беше два градуса. Колко щеше да падне температурата, като се скриеше слънцето – не исках и да помисля. Другите от моята експедиция слизаха утре обратно в Базовия лагер, само аз се реших да ходя до Предния базов лагер на 6400 метра. Лека нощ!

***

[…] След това място имаше леко слизане до реката, отново прехвърляне от другата страна на склона и оттам започваха едни невероятни ледени пасажи. Не успявах да снимам всичко с камерата. Едни гигантски кули от лед се издигаха като мечове, кръстих ги „Сладоледите“. Много ми приличаха на сладоледи. От двете ни страни се надпреварваха да се появяват всякакви по форма и големина ледени гиганти и планини. Невероятна красота.

Чувствах се толкова щастлив и изпълнен с любов към цялата Вселена. Само заради тази гледка си заслужава човек да дойде до тук. Не бързах за никъде и спирах да се любувам на уникалния пейзаж. От време на време се виждаше и върхът Чомолунгма, от съвсем друга перспектива. Чувствах се жив!

Голяма красота, перфектен ден, перфектен другар – само мълчи и не си разбираме нито дума. Знаем закъде сме тръгнали и как да го постигнем. От време на време му давам камерата да ме снима и си кимаме с глава. Продължихме нагоре през царството на ледовете и Ледената принцеса беше благосклонна да ни пусне да продължим. Не съм засичал колко време сме вървели, понеже беше толкова красиво, че не исках да свършва.

Още не знаех, че след един месец, когато минавах вече за осми път оттук, картината ще бъде коренно променена... Всеки път беше различна.

***

[…] Иначе на Базовия лагер циркът си продължаваше с пълна пара. Полякът Кристиян преписваше от едни книжки на две свои сънароднички, които се бяха качвали на Еверест от Непал, едната преди една година, а другата преди шест. От книжките черпеше информация за върха и всичко наоколо, и я публикуваше в страницата си. Пращаше и на спонсорите си информацията от книгите, както и снимки, които правеше. Според мен нямаше никаква представа къде е дошъл и защо е тук. Поне да беше прочел малко, преди да дойде. Не знаеше елементарни неща, на което много се учудвах в началото. Дори и за мусоните не беше чувал нищо... Другият актьор за Оскар пък – Дейвид, всеки ден правеше директни включвания по унгарските телевизии и радиопрограми. Надуваше се, не говореше, седеше сериозен и се обличаше в стари тибетски народни носии като клоун. Явно шоуто осигуряваше добри пари за експедиции. За мен беше нелепо, но и това е опит. Нали все още се уча на занаят?

Върхът си стоеше всеки ден там и ни гледаше как си губим времето, вместо да свършим нещо полезно. Мислех си и за вилата, която наследих и която вече можеше да се е срутила. Мислех си, че с парите и времето, което отделих за тази експедиция, щях да възстановя вилата и да облагородя земята около нея. Или пък да свърша за тези два месеца някаква друга полезна работа. Голямо убийство на време беше тук. Почти 20 дни минаха бързо. Една трета от времето беше изтекло, оставаха две трети. От тях още една трета щеше да отнеме височинната аклиматизация и последната една трета време беше за изкачване до върха и прибирането в България. Ех, колко бързо го качих върха на ум... Все бързам за всичко и нямам време. Върхът изглеждаше близък от Базовия лагер, а се издигаше толкова недостижим. Почти всяка сутрин беше без облаци и с перфектна видимост. Най-много ме радваше и ми пълнеше сърцето, че всяка сутрин, като се събудех, вече толкова дни първото нещо, което виждах, като отворя палатката, бе Чомолунгма. Няма друга такава гледка! Така силно ме зареждаше върхът още със ставането ми от сън.

От време на време се питах защо съм тук... Нямаше много смисъл цялото това губене на време, мизерстване, хвърляне на толкова много пари. И за какво? Сам си отговарях, че имам конкретна цел, че искам да докажа нещо на себе си и на света. И въпреки това беше глупаво, който не вярва, пак няма да вярва... И за какво трябва да доказвам каквото и да било, като всеки сам решава как да живее живота си, какво да прави с него, какво да яде, какво да пие, с кого да се събира и разделя. Мислех и умувах върху нашия материален свят и защо е така устроен. Защо хората не са по-добри, по-човечни? Да си помагаме. Единствено в Германия, където прекарах повече от седем години, видях съвестни и честни хора. Това е държава за пример във всяко отношение. Аз съм най-обикновен малък човек, от когото нищо не зависи и нищо не може да промени. Да, дразня се от много неща и най-вече от несправедливостта във всичките й форми и размери. Но когато Силата ми прати мисълта, че човек може да живее пълноценно, без да избива и изяжда животните, това ми вдъхна голяма надежда, че има шанс и аз да направя нещо добро за човечеството. Да покажа, че всичко е възможно и имаш ли мечта, можеш да я постигнеш. Винаги съм помагал и съм искал да помагам. Да спрем да изяждаме животните, да живеем природосъобразно, в баланс със себе си и околната среда, да мислим позитивно, да мечтаем и да сбъдваме мечтите си. Защото животните са част от нас. Обитаваме една и съща екосистема и ареал. И те се раждат, мислят, чувстват, множат се и умират. Защо трябва да ги изядем, след като не са нашата естествена храна, а ние се чувстваме по-добре, консумирайки растителна храна? Защо трябва да чакаме да се разболеем тежко и добър лекар да ни каже: „Спрете месото и месните храни, както и млечните, за да се оправите“? Все още в Папуа Нова Гвинея ядат хора, така са свикнали там. По нашите ширини също е имало човекоядство, но сега се срамуваме от него и не го одобряваме. Вярвам, че ще дойде моментът човечеството да се срамува, че е яло месо, както ние сега се срамуваме, че далечните ни прадеди са се изяждали един друг.

Няма да изпадам в подробности да ви разказвам за храносмилателната система на човека и растителноядните животни. Вече има много книги, интернет и семинари и на който му трябват доказателства, че сме създадени да ядем растителна храна, ще намери в изобилие. Процесът обаче е психологически. Само който повярва в него, ще се чувства добре. Убеден съм, че в бъдеще хората няма да ядат месо по куп причини. Една от тях е, че самото животновъдство замърсява изключително силно околната среда, харчат се големи количества питейна вода, а както вече писах в началото, площта, върху която произвеждаме храна за животните, ще ни трябва за нашата храна – така може да нараства и населението на планетата.

***

[…] По пътя се намерихме с двамата руснаци. Виктор вървеше бързо, но на Алекс не му спореше ходенето. Олигархът беше финиширал преди две години „Айрън Мен“ и имаше добра спортна форма, но височината го мъчеше. Реших да повървим заедно и да си поприказваме. Алекс не обичаше да говори и се надуваше, но Виктор беше приказлив и сговорлив. Между другото, Виктор е украинец, само живее в Русия. Разказа ми интересни истории за неговите експедиции, които провежда вече от 35 години. На мен ми беше особено интересно за експедицията му през 2004 г. на Еверест заради участието на българския национален отбор по алпинизъм тогава, на това място, където бяхме и ние сега.

Той пазеше пресни спомени и интересни факти. Първо сам ми каза, че много се възхищавал на Христо Проданов и експедицията от 1984 година по Западния гребен. Бил чел и някаква книга за тази експедиция и беше много впечатлен. Познаваше и стари български алпинисти по имена от книгата, които бяха пример за него. Обаче с насмешка ми каза, че за него било непонятно как така най-добрите български алпинисти през 2004 година тръгват по туристическия пешеходен маршрут за аматьори, а не избират като тях Северната стена или поне нещо катерачно. Тогава сподели, че според него след Проданов нямало вече алпинизъм в България.

Нищо не му отговорих, нямам идея защо са предпочели преди десет години този маршрут, нито пък кои са участвали. От участниците познавам само Иван Темелков, но без никакви подробности. Виктор ми разказа и за Мариана, за участието й през 2004 в руска експедиция, че я познавал добре и често си говорил с нея на експедицията. Разказа ми как на 1 юни 2004 след като се изкачил на върха по северната стена, слизайки надолу по северния ръб, я намерил малко под върха, направил й няколко снимки, които изпратил след това в България. Стана ми много мъчно за човек, който дори не съм познавал. И на него му беше много мъчно за Мариана и все се сещаше за нея, като ме видеше. Той беше сигурен, че тя е стигнала върха, понеже е била едва на 40-50 метра денивелация под него и по-скоро е загинала на връщане, когато е спряла да си почине. Обясни ми добре мястото, за да се огледам за нея, ако стигнех до там след дни...

***

[…] Пристигнахме по светло в Базовия лагер за вечеря. Тук беше само Дейвид, който още релаксираше. Виктор ми обясни, че трябва да се качи до Предния базов лагер и да организира спускането на багажа – неговия и на клиента му – в Базовия лагер и после, заедно с всичкия им багаж да си тръгне. Обаче преди това щял да се помъчи да си намери нов клиент за 5 000 долара. Беше щастлив, че вече беше взел заплата от клиента си и не се налагаше да се качва до върха с него. Но се надяваше някой от руската експедиция да го наеме. Виктор беше работил 12 години за тази същата руска компания и познаваше прекрасно собственика и персонала. Руснаците обаче бяха в Предния базов и нямаше никой в Базовия лагер, за да ги пита. По принцип на всеки трима руснаци си имаше водач, но той се надяваше някой да го наеме за индивидуален водач. Иначе категорично ми каза, че без клиент и без да изкара пари, няма да се качи никога до върха, както и да ходи в планината. Професионалистите виждаха в планината и върховете само начин да изкарат пари и нищо повече. Защо си приличат всичките, където и да са по света? И в България е така. Явно е нормално. Не можех да разбера защо, след като му е осигурено всичко за експедицията – кислород, шерпи, храна, палатки, палатки – се отказва да се качи още веднъж. Аз бих останал и бих пробвал да се кача пак. Явно хората сме много различни.

***

[…] Бързо минаха двете нощи и денят в Зангму. Не ми се връщаше много-много в Базовия лагер, но все пак имах важна мисия и трябваше да я докарам до край. Винаги докарвам нещата до край, ако виждам смисъл в тях. А това беше най-смисленото нещо, което бях правил някога в живота си. Да проверя границите на веганството. Ако то действително действа и повече хора узнаят за него и се докоснат до идеята за него, толкова много животни няма да бъдат отгледани, убити и изядени, както и няма да се замърсява околната среда. Каузата беше ясна, точна и благословена.

***

[…] Започна да прехвърча лек сняг и излезе слаб вятър. Височината беше около 8450 метра над морското равнище. Часовникът ми показваше 23 часа непалско време, беше изминал около час и половина откакто тръгнахме с моя шерпа от Лагер 3, 8300 метра. Въпреки че тръгнахме едни от последните за вечерта, още в началото изпреварихме всички други и отдавна водехме със значителна преднина. Същия ден беше валяло слабо и имаше около десет сантиметра пресен сняг. Първи вървях аз, а шерпата ме следваше на около два-три метра. Същия ден малко по-рано от Китайско-тибетската планинска организация бяха опънали парапета до върха, след като изчакваха повече от две седмици хубаво време, но явно са бързали и едва на сто или повече метра го бяха фиксирали.

Видимостта беше слаба, колкото светеше челникът. Вървяхме стриктно по парапета, за който бяхме свързани чрез самохвата (джумара), с помощта на който се изтегляме, когато е необходимо. На места беше доста стръмно и се налагаше откатерване с ръце и крака по оголените от сняг скали. Около 20 минути след като започна да вали лекият сняг, стигнахме до много стръмен пасаж на височина около 8500 метра и шерпата ми извика, че времето започва да се влошава, че няма да можем да стигнем до върха днес и да се връщаме обратно. Снежинките бяха съвсем малки, а и вятърът изобщо не беше силен. По прогноза времето трябваше да се оправи след полунощ. Възпротивих се и му казах, че според мен времето не е лошо засега и няма смисъл да стоим на едно място или да слизаме, а да продължим нагоре. Мястото, на което бяхме спрели, беше крайно неудобно. С едната си ръка се държах за джумара и бях стъпил само на един крак, понеже беше много стръмно и се налагаше постоянно да сменям тежестта на тялото си от крак на крак. Шерпата извади радиостанцията си и се обади в Предния базов Лагер (ПБЛ) на 6400 метра, където беше сердарът на експедицията и му каза, че времето се влошава и ние ще слизаме надолу.

Аз също говорих със сердара, който ми заяви, че другите двама участници от нашата експедиция Кристиян и Ричард от Полша вече слизат надолу. Това много ме учуди, тъй като Ричард беше професионалист и се качваше за пети път на Еверест с клиента си. Тогава не знаех още истинската причина за тяхното решение да се откажат. След около половин час дискусия, стоящ на един крак, хванат за парапета, заедно с шерпата тръгнахме обратно надолу към Лагер 3. За мен беше повече от ясно, че друг шанс няма да имам, понеже съм започнал да използвам кислорода си и нямаше да ми стигне за втори поход към върха на следващия ден. А вътре в мен всичко крещеше, че времето не е толкова лошо и трябва да продължа към върха. Чувствах се изключително силен и във форма. Не усещах нито студ, нито страх, още по-малко колебание, че няма да достигна върха... Толкова много бяхме изпреварили другите, които бяха тръгнали преди нас, че все още никой не ни настигаше, независимо че стояхме дълго на едно място и започнахме да слизаме надолу. Слизах след шерпата и се чудех какво да правя. Снегът валеше едва-едва, беше неоснователно да слизаме заради него. Имах едно наум, че на шерпите не може да се разчита, особено над 8300 метра и бях чувал за много случаи, на зарязани от шерпите си алпинисти. След около 10-15 минути стигнахме до Дейвид от Унгария и неговия шерпа, също от моята експедиция.

Дейвид се опитваше за седми пореден път да изкачи върха без използване на изкуствен кислород, само с помощта на шерпата си. Беше тръгнал три часа преди нас от Лагер 3 и много трудно се движеше. Изглеждаше плачевно, изнемощял, без грам сили. Но не се връщаше назад. Как се бореше това момче, не е за вярване. Останахме при тях и говорихме за времето. Дейвид беше в ужасно състояние, стоеше на колене в снега и дишаше много тежко. Направихме си и снимки, по-скоро шерпите снимаха нас за доказателство, че сме над 8300 метра и могат да получат пълното си заплащане до върха... Аз все още се противях да слизам надолу. В този момент, на около десет метра от нас, моят шерпа освети с челника си трупа на един алпинист, който лежеше по корем, с глава надолу и разперени ръце... Може би от няколко години. И гордо ме попита дали искам и аз като загиналия да остана тук. Сравнението звучеше за мен абсурдно и то при положение, че заради него един час стояхме на едно място, аз на един крак и че дори слизахме вече надолу. А температурата беше много под нулата и само пухените дрехи ме спасяваха да не замръзна. Последваха отново дълга дискусия и провеждане на телефонни разговори и пак тръгнахме надолу.

Вече бяхме загубили около 100 метра денивелация и около час след първото ни спиране, когато видях челници да се движат към нас. Тогава спрях и заявих на шерпата, че аз няма да слизам повече надолу, да ми даде бутилката с кислород, която имам в него, за да продължа сам нагоре. Вече никой не можеше да ме върне назад. Бях взел решението и то не подлежеше на дискусия. Той доста се сепна и извади отново радиостанцията, за да говори със сердара. След като затвори, ми заяви, че сердарът уж е получил нова прогноза за времето, която била положителна и че можем да продължим спокойно към върха. В този момент вече ни настигнаха група руснаци с техните шерпи. Отново тръгнахме нагоре, аз водех колоната от около седем руснаци, един поляк и съответния брой шерпи. Избиха сълзите на вълнение в очите ми ... Вървях отново нагоре в отъпкана от слизането ми пъртина и сълзите се стичаха и замръзваха по бузите ми ... Вече беше минало полунощ и новият ден беше 24 май, най-светлият празник на България за мен!

***

[…] След няколко минути настигнахме за пореден път Дейвид и се разминахме с него. Не знам дали от дългото и напрегнато стоене на едно място на един крак заради дискусията, от умора или от нерви, но вече не можех да вървя толкова бързо както преди това. Бяхме дръпнали само 10-15 метра пред руснаците и те ни следваха. Преминахме през същите катерачни места, докато излезем на самото рамо на ръба и завием надясно към върха. Тук трябваше много да се внимава, защото от ляво, от непалската страна, имаше пропаст. Вървях напред, шерпата и останалите след мен. По едно време пред нас се издигна нещо като стена и видях как въжето отива нагоре. Сериозна работа, не знаех и накъде да вървя, понеже навалелият сняг скриваше парапета. Все пак беше тъмно и видимостта беше силно намалена. Челника го бях настроил да свети в намален режим, да не хаби батерията, че в този студ не знаех колко щеше да изкара. Около 20-30 минути след като тръгнахме отново към върха, снегът спря като по поръчка, вятърът спря, а небосводът бе осеян със звезди. Стигнали бяхме Стъпка Едно, на около 8570 метра. В началото на стъпката има малко катерене и яко изтегляне с джумара. Тук Гилджен пое водачеството, доста си беше напрегнато да стигнем до първата стълба, а и не знаех точно къде отиваме, парапетът беше под снега.

Преминахме по една алуминиева стълба, а непосредствено след нея имаше втора, която беше на една страна, не беше фиксирана, а се местеше, привързана само с въжета. Имаше много парапети (въжета), които висяха, за тях трябваше да се хващам и да се набирам. Не беше лесно, но и не ме затрудни толкова преминаването на тази първа стъпка. Набирах се на мускули и минавах. След Стъпка Едно, с Гилджен отбихме вляво на едно подходящо място за почивка и оставихме руснаците и техните шерпи също да правят пъртина и ние да се възползваме от това. Тръгнаха руснаците пред нас, вървяха не повече от 100 метра нагоре и спряха уж да почиват, но по-скоро се надяваха ние пак да ги изпреварим и да продължим да прокарваме пъртината. Нямахме избор, след като си починахме с Гилджен, пак ние поехме да водим нагоре. Стигнахме до Стъпка Две, на височина 8620 метра. Там имаше една алуминиева стълба от около четири-пет метра, завършваща със скален отвесен масив, около метър. Качвах се по стълбата, като само в горния край се набирах на парапет, за да изляза горе като на площадка. Продължихме да вървим напред, другите след нас. Около 150 метра преди Стъпка Три, на 8700 метра, исках да си почина и да хапна нещо. Седнахме, пихме чай, ядохме барчета и гледахме как ни задминаха две свръзки руснаци. Станахме след малко и ние и продължихме нагоре.

Започна да се зазорява и аз едва сега на разсъмване видях къде се намирам. Оооо, боже, господи... Къде бях само ... И следа нямаше от вятър или мъгла. Стъпка Три не беше нищо особено, първо малко откатерване, след което започна едно стръмно и дълго изкачване по снежна и ледена писта, много стръмен наклон. Тук задминахме едната свръзка, а другата беше на около 30 метра пред нас. На това място се показа и слънцето, беше 4.45 часа, най-красивият изгрев в живота ми! Постоянно се обръщах назад да гледам изгрева и исках дори да го снимам, но Гилджен само мрънкаше да вървим, че няма много време. Ако не се бяхме разправяли един час, сега щяхме да сме на върха, както си бях пожелал, с изгрева да съм горе. Слънцето беше огнено и светеше ослепително. Тук, на тази височина, се вижда, че Земята е кръгла, хоризонтът в двата края леко завива. След като изкачихме доста от тази писта, свихме вдясно по един траверс и ходихме по равно около 200-300 метра, докато достигнахме един улей от северната страна на върха. Тръгнахме в улея, като и тук имаше откатерване и набиране на джумара. Тук вече настигнахме руснака и шерпата му, само те бяха пред нас.

След улея продължихме вляво, на изток и направихме един остър завой обратно на запад в посока към върха по ръба. Само правех знаци на Гилджен, че трябва да ги изпреварим, защото можех да се движа и по-бързо, но теренът не позволяваше да ги изпреварим, все пак те не бяха спрели. Около 10-15 минути вървяхме четиримата един зад друг и изведнъж руснакът спря, а аз веднага си прехвърлих джумара пред неговия и видях, че напред се виждат снегове. И си мислех, че има още много да вървим. Направих обаче само няколко крачки и установих, че това е самият връх – парапетът свършваше тук. Бях на Покрива на света в 5.50 часа непалско време на 24 май 2014 г.

Прегърнахме се и се поздравихме четиримата.

***

[…] Слизането ставаше много бързо, но и по-опасно на някои места. Малко преди Стъпка Две, Дейвид береше душа и плюеше кръв. Това бе и максималната му височина, която е достигал при всичките му седем опита за безкислородно качване на Еверест. Останах малко при него и се молех силно да успее да слезе жив и здрав. Тръгнахме надолу, а той с шерпата си след нас също се опитваше да слиза. За Дейвид експедицията приключи. На Стъпка Две качването е лесно, а трудно се слиза, понеже стълбата не излиза над скалната площадка и на връщане трябва да се слиза на заден ход, по корем, докато се стъпи на стълбата. Ето тук и аз изпитах малко страх, за първи път по време на тази експедиция. Ако се изтървях, не знаех този парапет доколко ще ме задържи и къде ще се приземя. Минахме Втората стъпка, Първата стъпка и още преди обед си бяхме в Лагер 3.

Не искам да се спирам на факта, че по пътя имаше около 13-14 трупа, някои дори непосредствено над самия Лагер 3. Не съм правил и снимки на никой от тях. Трябва да се уважават мъртвите и да не им се нарушава покоят при вечните ледове. Видях и тялото на нашия сънародник Христо Христов, който е останал там през 2004 година. Знаех с какви гащеризони са били българите през 2004 година и много лесно го разпознах. И в двете посоки спрях за малко и отдадох почит на това невероятно момче, защото видях какво е да се качваш без кислород. Разликата е убийствена.

Тази година на Еверест, освен Дейвид, имаше и още двама желаещи за безкислородно качване, но никой от тях не успя. Няма безкислородно качване на Еверест за 2014 година. Малко съжалявам сега, че не опитах, но той върхът си е там... Има време.

В лагера ни посрещнаха другите участници в експедицията, които вече знаеха от Гилджен и сердара, че сме били на върха и ни поздравяваха. И от другите експедиции също ни поздравяваха. В лагера останахме около два часа. Не се чувствах изморен и с Гилджен се разбрахме да си ходим на Предния базов лагер на 6440 метра. В Лагер 3 си извадих сателитния телефон и се обадих на родителите ми и на близките ми, че съм изкачил върха и се намирам в Лагер 3. Обадих се и на една моя приятелка журналистка в Сливен, все пак да знаят хората. Казах, че съм използвал кислород, защото българските алпинисти, които са успели да се качат с кислород, това ги интересуваше най-много, макар че моята мисия е съвсем различна и такива хора няма как да разберат какво правя аз. По принцип алпинистите казват, че дори и един път да си поемеш дъх с кислородната маска, не се зачита за безкислородно качване, но тук искам да обърна внимание на факта, че количеството кислород, което се използва, също е от голямо значение, както за психическото, така и за физическото натоварване. Защото едно е да използваш 6, 7, 8 или 11 бутилки, друго е с 5 и съвсем различно – 3 или 4. Аз лично смятам, че тогава можех да използвам и по-малко количество кислород, но за първи път се намирах на такива експедиция, на такава височина, и много неща не ми бяха ясни, а и не можех да предвидя как ще се чувствам и не исках да рискувам излишно. Някой ден съм готов да пробвам и безкислородно изкачване, ако се чувствам добре и каузата си заслужава. Трябва да има смисъл във всяко едно начинание.

Така или иначе над 200 души са изкачили Еверест без кислород, доказано е, че може... Не е нещо ново под слънцето. Остава само рискът. Вече има и веган, изкачил Еверест. Обаче все още няма веган без кислород.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: