Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Бизнес на високи токчета: Истинското лице на модния свят

Тамара Мелън и Уилиам Патрик

Завладяващ мемоар на гениалната жена, създала най-сексапилните обувки.

Тамара Мелън, съосновател на обувната империя “Джими Чу”, за първи път разказва своята забележителна и шокираща история. Зад блясъка на модния подиум, света на лукса и парите нещата не са такива, каквито изглеждат.

„Бизнес на високи токчета” е книга за любителите на модата, за тези, които се интересуват от бизнес и предприемачество, както и за всеки, който обича историите за пари, власт и високи токчета.

 
Остават само 4 бройки

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

От трудното си детство, през редакторската длъжност във Vogue, до партньорството си с Джими Чу, тя ни предлага интересна равносметка за нещата, които са я направили такава, каквато е днес – една от най-успешните жени в света.

Труден семеен живот, битки с депресията, както и престой в рехабилитационен център белязват завинаги живота на Тамара. Решена да не се окаже въпреки трудностите, без работа и пари, живееща в мазето на родителите си под контрола на нейната майка алкохоличка, Тамара инвестира в това, което познава най-добре – модата.

В продължение на петнадесет години, борбата между финанси и творчество става един основните проблеми в живота на Тамара. С помощта на баща си, тя превръща инвестиция от £150 000 в компания за милиарди долари. Спечелила длъжността търговски пратеник на британския премиер и удостоена от кралицата с Ордена на Британската империя, Тамара привлича вниманието на медии като Vogue, Vanity Fair Harper’s Bazaar и Wall Street Journal.

Но успехът има висока цена. Главен изпълнителен директор - интригант, бурен брак, както и майка, която се опита да й открадне трудно спечелените пари, са само част от премеждията, през които трябва да премине. Въпреки всичко обаче най-важното в живота на Тамара се оказва това, което е далеч от лукса и парите - любовта към дъщеря й и уважението към нейния баща.

 

 Завладяващ мемоар на гениалната жена, създала най-сексапилните обувки. - Mail on Sunday

Феновете на „Сексът и градът” ще се влюбят в тази книга – перфектна за любителките на модата. - Sunday Times

Биография и факти за автора

Тамара Мелън е съосновател на компанията Jimmy Choo, неин бивш главен изпълнителен и творчески директор в продължение на петнадесет години. След като напуска и продава акциите си, тя е съсредоточена върху изграждането на своя марка обувки и аксесоари, носеща нейното име. Тамара разделя времето си между Лондон и Ню Йорк.

Уилиам Патрик е съавтор на голям брой мемоари, включително бестселъра на Сидни ПоатиеThe Measure of a Man”. През 2007 г. печели Националната награда на САЩ за нехудожествени издания. Бил е част от „Харвард юнивърсити прес”, където пише романа си „Spirals”.

Откъс от книгата

Точно бях пропълзяла до бюрото си, както обикновено – с два часа закъснение, когато заместник главният редактор Анна Харви зловещо изникна иззад рамото ми.

„Трябва да говоря с теб“, прошепна тя.

Анна беше прекарала целия си живот в „Конде Наст“ – истинска представителка на старата школа. Къса черна коса. Вълнен костюм и перли. Кремава блуза на „Шанел“.

Единайсет сутринта се беше превърнал в обичаен час за появата ми на работното място, така че не се изненадах, че някой висшестоящ служител ме чака, за да си поговорим. Денят на страшния съд се очертаваше отдавна, но точно сега бях адски изморена.

Изправих се и с възможно най-минимално усилие тръгнах по дългия коридор, който водеше към кабинета ѝ. От дясната ми страна беше мястото на редакторите. Отляво в редица бяха подредени стъклените кутийки на висшестоящите. Декорът беше ослепителнобял и всичко наоколо имаше толкова искрящо чист вид, че офисът спокойно можеше да бъде сбъркан с болница. Или поне така ми се струваше вследствие на факта, че ми беше много лошо. Повдигаше ми се и се чувствах като в мъгла, все едно страдах от рязка смяна на часовия пояс. В действителност бях прекарала нощта в „Трамп“, консумирайки чудовищни порции кокаин и водка. След това май продължихме в „Лекипе англез“, но след достатъчно количество дрога и алкохол клубовете се сливат.

Към онзи момент бях работила за „Вог“ в продължение на пет години и въпреки неблагоразумията, които вършех в извънработно време, винаги се трудех усърдно. В началото бях асистентка на Сараяне Хоур, модния директор, но когато тя напусна и отиде в „Харпърс базар“, започнах да работя при Джейн Пикъринг. В крайна сметка станах редактор аксесоари – подреждах колани, чанти и обувки на една страница, озаглавена „Последен поглед“. Рубриката носеше това название, защото беше последна в списанието, но много хора ми казваха, че винаги отварят първо именно на нея. Не беше фотосесия с модел, а по-скоро тематична колекция. В един месец темата беше „Коледни подаръци“, в друг – „Сребърен металик“. Но сега се оказваше твърде вероятно „Последен поглед“ да бъде последната ми работа на това място.

Последвах Анна в кабинета ѝ и седнах срещу нея, заставайки лице в лице с жена с гневния вид на учителка, която е на ръба на нервна криза. Струва ми се, че най-много я вбесяваше очевидния ми талант, който въпреки всичко не беше достатъчна причина, за да ме задържи.

„Мислим, че си надраснала работата си“, започна тя.

Във „Вог“ никога не казваха „Уволнен си!“. Използваха окуражаващи евфемизми от езика на личностното развитие. Кимнах и изпуснах шумна въздишка на облекчение. Разменихме си топли и добронамерени погледи, след което оставих събирането на вещите си за следващия ден, прибрах се вкъщи и проспах целия следобед.

В онези дни самоанализът и самосъзнанието не бяха сред силните ми страни и докато се търкалях в леглото вкъщи, не успявах напълно да оценя огромната услуга, която Анна ми бе направила. Тя ми помогна да си проправя път. Тя ме накара да впрегна сили в нещо, което с течение на времето щеше да ме доведе до успех по-голям от всичко, което някога съм си представяла. Но ако историята, която следва, беше изненада за мен, то за хората, които ме познаваха по онова време, а и по-рано, тя е пълна мистерия.

Никой никога не би казал за Тамара Иърдай, че тя „най-вероятно ще успее“.

Офисът на „Вог“ e на Хановер Скуеър, близо до Оксфорд Съркъс, което се намира точно срещу Хайд Парк на Честър Скуеър – там живеех през 1995 г., в мазето на къщата на родителите ми. Недвижимите имоти в Лондон и особено в Белгравия са безумно скъпи и обикновено големите къщи имат помещения за персонала, които старите поколения предоставят на не чак толкова заможните си по-големи деца.

Моето скромно жилище разполагаше с отделен вход и врата, която го свързваше с главната къща, но която се стараех да бъде заключена през по-голямата част от времето. Този плах опит за усамотение вбесяваше майка ми. Освен това тя беше и „неразположена“ – любезен начин да се каже, че имаше тежки емоционални проблеми, обострени от алкохолизма, и въпреки че в онзи момент беше трезва, не търсеше помощ-та, от която имаше нужда. А и може би вече не можеше да ѝ се помогне. Със сигурност обаче тя винаги е била най-болезнената нишка в тъкачния стан на моя живот. В най-ранния ми спомен тя ме хвърля върху леглото и аз си удрям главата в радиатора. Пропусках ли нещо? Вдигала съм много шум? Спомням си само че бях толкова шокирана, че ми отне известно време да регистрирам болката и последвалите любящи нейни думи: „Не си се ударила. Дори не се разплака, преди да се обърна“.

Алкохолните маратони на майка ми, нейната преднамерена жестокост и яростната ѝ лудост бяха отровата на детството ми. Но по времето, прекарано в мазето на Белгравия, най-голямата ѝ перверзия беше да гледа как следвам нейния отъпкан път на зависимост от различни вещества, без да каже и дума. В продължение на няколко години бях така нареченият функциониращ зависим. Когато не бях по клубове, заспивах в 8 вечерта, но това не беше обикновен сън. Онова, което се случваше в дома ми всяка вечер силно наподобяваше бавна смърт. На следващата сутрин ставах и се довличах на работа. Мисля, че ако моето дете живееше по този начин, щях да кажа нещо.

А и майка ми не беше напълно безразлична към моето съществуване. Всеки път, когато бях навън, слизаше в стаята и ровеше в нещата ми, а след това правеше неуместни коментари за видяното пред други хора. Веднъж бях със семейството на приятеля ми във Франция и баща му ме попита: „Вярно ли е, че майката ти трябва да слиза долу и да подрежда бельото ти?“.

Седрик Мидълтън, приятелят ми, работеше във финансовата сфера, но като изключим това, не беше типичният блед и педантичен възпитаник на английско обществено училище. Седрик беше учил в Швейцария, а там отиват единствено хора, които могат да си го позволят и които не се справят много добре на места като „Итън“ или „Хароу“. Това му даваше известно предимство. Седрик произхождаше от семейство от дребната аристокрация и живееше точно зад ъгъла – също  като мен – в мазето на родителите си. Наистина беше модерно. С няколко години по-малък от мен, той беше висок и красив, с провиснала кестенява коса. Беше и много забавен. Мотаехме се с компания, към която генеалогията беше също толкова благосклонна: Лукас Уайт, синът на лорд Уайт; Емили Опенхаймер, чието семейство някога беше притежавало повечето диаманти в Южна Африка; Тара Палмър-Томкинсън, кръщелница на принц Чарлз и „момичето за всичко“ Тамара Бекуит, която сега не слиза от страниците на британските таблоиди.

Нощните ни обиталища варираха от „Л’екипе англез“ в Мерилбоун до „Трамп“ на Джърмин стрийт, частен клуб, основан по времето на Суингинг Лондон ерата3. Собственикът Джони Голд е бил домакин на всички големи звезди – от Франк Синатра и „Бийтълс“ до Линдзи Лоан и Доди ал Файед. С баща ми са се познавали в дните, когато татко също притежавал подобно място и все още бил градски тип. Но по времето, когато настъпи краят на кариерата ми като моден редактор, да бъда „зашеметяваща“ на дансинга без в нито един момент да знам точното си местонахождение със сигурност, ми създаваше повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Бях се отдала на прахосничество и благодарение на този очакван обрат в отвратителния сценарий се оказах безработна. Единствената причина да живея нещастно под покрива на родителите ми беше, че със заплатата от „Вог“ не можех да си позволя да се изнеса. А сега не разполагах дори с нея.

Докато се излежавах в подземната си бърлога в дните непосредствено след разговора ми с Анна Харви, осъзнавах все по-ясно, че претърпявах житейска криза. Без работата във „Вог“, какво точно смятах да правя? Бях се издигнала от дълбините до професията, за която мечтаех в училище, а сега бях прецакала всичко. А и как щях да се издържам? Щях вечно да живея на гърба на родителите си? Щях да ям гуакамоле и чипс, увита в одеяло на дивана в белгравската версия на „Светът на Уейн“?

Нуждаех се от план. Какво ни съветваха книгите за самопомощ? „Запитай се какво обичаш да правиш, в какво си наистина добър.“

Определено бях добра в модата, с изявен интерес към обувките, датиращ далеч преди „Последен поглед“. На една фотосесия за „Вог“ в Непал бях обсебена от дилемата кой чифт унти5 да обуя. Когато бях на четири, с измама успях да се вмъкна в училищно пътуване до Париж с по-големите момичета, където избухнах в плач пред чифт червени каубойски ботуши и монахините се видяха принудени да ми ги купят.

През последната година в мен се зараждаше една предприемаческа идея и с оглед на това, че „нуждата е майка на много добри неща“, изглежда, беше настъпило времето да я приведа в действие. В Ист Енд имаше един обущар, който си беше създал репутация, като изработваше поръчкови обувки за жени с определен произход. Ако лейди Уиндърмиър-Смайт или дъщеря ѝ се нуждаеха от обувки, които да паснат на точния оттенък на роклите им и да бъдат или с деколте, или с отворена пета (съществуваха само тези две опции), той беше правилният човек.

Обущарят се казваше Джими Чу и работеше в малък магазин в Дикенсовата сграда на Кингсленд Роуд, където някога се бе помещавала лондонската болница „Метрополитън“. Имаше малка изложбена зала с мръсен стар килим, няколко дървени рафта с мостри, шевна машина и работна маса. Беше отвратително, но бентлитата спираха отпред, дамите сядаха и се оставяха да вземат мерки от крака им върху парче картон, а обувките им се изработваха точно навреме за предстоящото парти, сватба или бал на някой виконт.

Джими се издигна от обущар до богаташ през 80-те, когато големите модни къщи все още нямаха линиите обувки, които предлагат днес. Серджо Роси правеше обувки висша мода в Европа, но единствените приказни, секси обувки, които можеше да се купят в Лондон, бяха на Маноло Бланик. Така Джими Чу се превърна в доставчик не само за дамите от висшето общество, които имаха нужда от „еднократни“ обувки, но също и за модните редактори.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: