Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Безразсъдно

Сидни Шелдън и Тили Багшоу

Колко безразсъден може да стане човек, когато няма какво да губи?

Най-популярната героиня на Сидни Шелдън – Трейси Уитни от „Ако утрото настъпи“ и „Нощта преди разсъмване“, се завръща с нова история, пълна с внезапни обрати и спиращо дъха действие.

 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Някога Трейси Уитни е била един от най-добрите крадци, но след като става майка, се оттегля от занаята и заживява тихо и анонимно, посветена на сина си. Една трагична новина обаче превръща най-големия й кошмар в действителност. И тя отново тръгва на лов – по-опасна от всякога.

Глобална група хакери всява хаос, за да създаде нов световен ред. Една загадъчна жена дърпа конците и се превръща във враг номер едно за ЦРУ.

На помощ е извикана Трейси! Спъвана от врагове и обстоятелства, тя ще бъде доведена до ръба. Колко безразсъден може да стане човек, когато няма какво да губи?

Биография и факти за автора

Сидни Шелдън

Сидни Шелдън е роден в Чикаго, щат Илинойс в еврейско семейство. Родителите на неговата майка, Натали Маркус, емигрират в САЩ от Одеса, спасявайки се от погромите. Негови стихове били публикувани, когато нъвършва едва 10 годишна възраст. Кариерата му на писател започва през 1937 година в Холивуд, където пише сценарии за филми.

През 1941 година, след служба във Военно-въздушните сили, Шелдън отново се заема с творческа работа, пишейки мюзикъли за бродуейски постановки и в същото време продължава да пише сценарии за филми за филмовите студия MGM и Парамаунт Пикчърс. В началото на 1948 година получава Академична награда „Оскар“ за „оригинален сценарий“ за филма „The Bachelor and the Bobby-Soxer“, а през 1959 е удостоен с награда „Тони“ за сценария на мюзикъла „Червенокосата“.

През 1969 година написва своя първи роман - „Голо лице“, за който получава награда „Едгар Алън По“. Следващите му романи без изключение попадат в списъците на бестселърите. Общият тираж романите му надхвърлят 275 млн. екземпляри. За заслуги към кинематографията Сидни Шелдън получава своя звезда на Алеята на славата в Холивуд. Умира на 89 години в Калифорния, САЩ.

Включен е в „Книгата за рекорди на Гинес“ за „най-превеждан“ автор в света.

 

Откъс от книгата

ПЪРВА ЧАСТ

 

1.

КРАЛСКА ВОЕННА АКАДЕМИЯ

САНДХЪРСТ, АНГЛИЯ

СЪБОТА, 22 НОЕМВРИ, 21:00 Ч.

 

– Сър!

Кадет Себастиан Уилямс нахълта в кабинета на генерал-майор Франк Дориън. Лицето му бе бледо, косата разрошена, униформата – в пълен безпорядък. Устните на генерала се свиха. Ако затвореше очи, можеше направо да чуе как стандартите се плъзгат надолу, подобно на лайна по мокър камък.

– Какво има?

– Принц Ахилеас, сър.

– Принц Ахилеас? Кадет Константинос ли имате предвид?

Уилямс заби поглед в земята.

– Тъй вярно, сър.

– Е? Какво за него?

За един ужасен момент генерал Дориън си помисли, че Уилямс ще се разциври.

– Мъртъв е, сър.

Генерал-майорът махна някакво мъхче от куртката си. Беше висок и слаб, с жилавото тяло на маратонец и лице, което бе така изсечено и ъгловато, че сякаш бе от кремък. Изражението на Франк Дориън остана непроницаемо.

– Мъртъв?

– Да, сър. Намерих го... увиснал. Току-що. Беше ужасно, сър! – Кадет Уилямс започна да се тресе.

„Господи, ама че срам“ – помисли си генералът.

– Покажете ми.

Франк Дориън взе очуканото си куфарче и последва разстроения кадет по коридора без прозорци към спалните помещения. Момчето подтичваше и крайниците му се движеха като на кукла с оплетени конци. Франк Дориън поклати глава. Войници като кадет Себастиан Уилямс олицетворяваха всичко, което не бе наред в днешната армия.

Никаква дисциплина. Никакъв ред. Никакъв шибан кураж.

Принцът на Гърция Ахилеас Константинос беше същата картинка. Разглезен, накичен с титли. Тези момчета сякаш си мислеха, че постъпването в армията е някаква игра.

– Вътре е, сър. – Уилямс посочи тоалетните. – Той още... Не знаех дали трябва да срежа въжето.

– Благодаря, Уилямс.

Изсеченото като от гранит лице на Франк Дориън не показваше никакви емоции. В началото на петдесетте, сивокос и скован, Франк беше родèн войник. Тялото му бе продукт на дългогодишна сурова физическа дисциплина, съвършеното допълнение на неговия подреден, овладян ум.

– Свободен сте.

– Сър? – Кадет Уилямс се поколеба. Нима генерал-майорът наистина му казваше да се махне?

Не че искаше да вижда отново Ахилеас. Гледката на трупа на приятеля му вече се беше запечатила в съзнанието му. Подутото лице с изцъклените очи, поклащащо се гротескно от гредите на тавана като някакво натъпкано със слама чучело от празник с лагерен огън. Уилямс се беше уплашил до смърт, когато го откри. На хартия можеше и да е войник, но истината бе, че никога досега не бе виждал мъртвец.

– Да не сте глух? – озъби се Франк Дориън. – Казах, свободен сте.

– Сър. Слушам, сър.

Франк Дориън изчака кадет Уилямс да се махне. После отвори вратата на тоалетните.

Първото, което видя, бяха ботушите на младия гръцки принц, поклащащи се на нивото на очите му пред една отворена кабинка. Черни, идеално излъскани, по устав. Същинска прелест, по мнението на генерал Дориън.

Всеки кадет на Сандхърст трябваше да бъде с такива ботуши.

Погледът му се плъзна нагоре. Униформените панталони на принца бяха изцапани. Срамно, макар и не изненадващо. За съжаление, червата често се изпускаха в момента на смъртта, като едно последно опозоряване. Носът на Дориън се сбърчи от противната воня, която го лъхна.

Отново вдигна поглед нагоре и се спря върху лицето на мъртвото момче.

Принц Ахилеас Константинос се взираше в него, изцъклените му кафяви очи бяха разширени, сякаш завинаги изумени, че светът може да е толкова жесток.

„Глупаво момче...“ – помисли си Франк Дориън.

Самият той бе достатъчно запознат с жестокостта. Тя изобщо не го изумяваше.

Въздъхна – не заради полюшващото се тяло, а заради лайняната буря, която щеше да връхлети всички. Член на гръцкото кралско семейство, извършил самоубийство. В Сандхърст! При това намерен обесен. Като обикновен крадец. Като страхливец. Като никой.

Това нямаше да се хареса на гърците. Нито пък на британското правителство.

Франк Дориън направи кръгом, върна се спокойно в кабинета си и вдигна телефона.

– Аз съм. Боя се, че имаме проблем.

 

СЛОВАКИЯ, БИВША

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕПУБЛИКА

НЕДЕЛЯ, 23 НОЕМВРИ, 02:00 Ч.

Капитан Боб Дейли от Уелските мускетари погледна в обектива и произнесе кратката реч, която му бе връчена предишната вечер. Беше уморен и премръзнал и не разбираше защо похитителите му устройват това представление. Те не бяха глупаци. Нямаше как да не знаят, че исканията им към британското правителство са нелепи.

Затваряне на Националната банка на Англия.

Конфискуване на имуществото и парите на всеки британски гражданин с активи на стойност над един милион паунда.

Затваряне на фондовата борса.

Никой от радикалната лява организация Група 99, която бе отвлякла Боб Дейли от една уличка в Атина, не вярваше, че тези неща ще се случат. Отвличането на Боб и речта, която произнасяше сега, беше просто рекламен трик. След няколко седмици похитителите му щяха да го пуснат и да измислят някакъв друг начин да се появят във водещите международни новини. Ако не друго, Група 99 бяха истински майстори на саморекламата.

Наречена на онези 99 процента от населението на планетата, които контролират по-малко от половината от световното богатство, Група 99 описваше себе си като банда от „хакери робинхудовци“, вдигнали мерника на интересите на големия бизнес от името на „лишените“. Млади, отлично владеещи новите технологии и отхвърлящи всякаква йерархия, досега техните действия се ограничаваха до кибератаки срещу цели, които смятаха за покварени. Сред тях попадаха мултинационални компании като „Макдоналдс“, както и всякакви правителствени агенции, за които се смяташе, че са на страната на богатите, на омразния 1 процент. ЦРУ се озова с хакната система и стотици компрометиращи лични имейли видяха бял свят. А Министерството на отбраната на Великобритания бе представено с метафорично свалени гащи, когато стана ясно, че е приемало подкупи, за да осигури места в Сандхърст за синчетата на богатия европейски елит. След всяка атака екраните на мишената се изпълваха с реещи се червени балони – логото на групата и шеговит намек за популярната през 80-те песен „99 червени балона“. Именно такива дребни детайли, чувството за хумор и незачитането на авторитети бяха превърнали Група 99 почти в култ за младите хора по цял свят.

През последната година и половина групата бе насочила вниманието си към глобалния фракинг бизнес и предприе унищожителни атаки срещу „Ексон Мобайл“ и „Бритиш Петролиъм“, както и срещу двамата най-големи китайски играчи в бранша. Екологичната тема бе увеличила почитателите им сред младите и им бе спечелила множество видни поддръжници от Холивуд.

Капитан Боб Дейли също им се възхищаваше, макар да не споделяше политиката им. Но след като прекара три седмици заключен в планинска барака в някаква затънтена гора в Словакия, шегата започваше да губи очарованието си. А сега го бяха събудили в два часа след полунощ и го бяха измъкнали навън да записват някакъв нелеп видеоклип, при това на температури под нулата. Беше толкова студено, че чак зъбите го боляха.

Все пак, каза си той, поне след това представление ще се прибера у дома.

Похитителите вече му бяха казали. Той щеше да си тръгне пръв. После, няколко седмици по-късно, щяха да пуснат американеца. Журналистът Хънтър Дрексъл беше отмъкнат от улиците на Москва през същата седмица, в която бяха устроили засадата на Боб в Атина. Отвличането на Хънтър изглеждаше едва ли не случайно, спонтанен акт за вдигане на шум в Щатите. Това на Боб бе планирано по-внимателно. Случи се при първото му излизане зад граница за МИ-6, по време на тренировка, и някой от Група 99 очевидно знаеше къде точно ще бъде и кога. Боб беше убеден, че имат свой човек в службата. Просто нямаше друго разумно обяснение. Отвличането му бе замислено така, че да посрами максимално както армията, така и МИ-6. Каузата на Група 99 се подпомагаше и от факта, че Боб всъщност бе почитаемият Робърт Дейли, от богато семейство от висшата класа, с много добро положение и връзки. Никой не обичаше богаташки синчета.

– Не го приемай лично – усмихнато му каза един от похитителите на перфектен английски. – Но ти си като постер на привилегировано момче. Просто приеми това като натрупване на опит. Ще изпълниш своята роля в борбата за равенство.

Е, определено беше опит. Хънтър Дрексъл му бе станал добър приятел. Двамата бяха пълна противоположност. Боб Дейли бе традиционен, консервативен и страстен патриот, докато Хънтър не зачиташе нормите, беше индивидуалист и обичаше риска във всичките му форми. Но нищо не можеше да сближи двама души повече от три месеца в барака насред нищото. Когато най-сетне се върнеше у дома, Боб можеше да издаде мемоарите си и да се оттегли както от армията, така и от несполучливата си кариера на шпионин. Съпругата му Клеър щеше да остане очарована.

– Гледайте право в обектива, моля. И се придържайте към текста – каза гъркът, когото наричаха Аполон.

Всички в Група 99 имаха гръцки прякори, които използваха и онлайн, макар че членовете бяха от цял свят. Аполон обаче беше истински грък и един от основателите на Група 99. Организацията можеше да проследи произхода си до Атина и еуфорията след избирането на най-левия премиер досега, профсъюзната луда глава Елиас Калес. Може би поради тази причина си бяха останали и гръцките прякори.

Боб Дейли и Хънтър Дрексъл не харесваха Аполон. За разлика от останалите, той бе арогантен и без чувство за хумор. Днес беше облечен в черна униформа и с плетена качулка, разкриваща само очите и устата му.

„Играе си на войник – помисли си Боб Дейли. – Големият мъж в кампуса.“

А всъщност беше жалка картинка. Какво щяха да правят тези хлапета, когато пораснат? Когато цялото приключение, наречено Група 99, приключи? Когато го хванеха – а в това Боб беше абсолютно сигурен, – Аполон щеше да получи сериозна присъда зад решетките. Беше ли се замислял изобщо за това?

– Името ми е капитан Робърт Дейли – започна Боб. Гледаше право в обектива и изричаше перфектно думите. Колкото по-бързо приключеше всичко, толкова по-скоро щеше да се върне в бараката и в топлото легло. Дори хъркането на Хънтър Дрексъл беше за предпочитане от това да стои навън на снега и да играе по свирката на този палячо.

Когато приключи, той се обърна и погледна Аполон.

– Е?

– Много добре – отвърна онзи с качулката.

– Свършихме ли вече?

Боб Дейли видя как гъркът се усмихва през цепките на маската.

– Да, капитан Дейли. С вас е свършено.

И после, докато камерата продължаваше да записва, Аполон извади пистолет и пръсна главата на Боб Дейли.

МАНХАТЪН

СЪБОТА, 22 НОЕМВРИ, 21:00 Ч.

Алтея гледаше на екрана на лаптопа си как куршумът пръсва черепа на Боб Дейли. Седеше, скръстила дългите си крака, на велуреното канапе в апартамента си за 5 милиона долара. Отвън снегът се сипеше тихо над Сентръл Парк. Беше чудесна зимна вечер в Ню Йорк, ясна и студена.

Кръвта и мозъкът на капитан Дейли изпръскаха обектива на камерата.

„Великолепно – помисли си Алтея и я заля вълна на задоволство. – Да гледам такова нещо в реално време, от комфорта на дневната ми. Технологиите наистина са изумителни.“

Пресегна се и докосна екрана с перфектния си маникюр. Почти очакваше да усети влагата. Кръвта на Дейли щеше още да е топла.

„Добре – помисли си тя. – Мъртъв е.“

Тялото на англичанина клюмна напред и падна като чувал с картофи на земята. После Аполон пристъпи към камерата. Свали качулката си, избърса обектива и й се усмихна.

Алтея забеляза издутия му панталон. Явно да убива го възбуждаше.

– Доволна ли си? – попита я той.

– Много.

Тя изключи компютъра, отиде до хладилника и извади бутилка „Кло д’Амбони“, реколта 1996-а. Отвори я, наля си чаша и вдигна тост към празната стая.

– За теб, скъпи.

След няколко часа екзекуцията на капитан Дейли щеше да стане новина номер едно по целия свят. Отвличанията и убийствата вече бяха нещо обичайно в Близкия Изток. Но това беше Западът. Това беше Европа. Това беше Група 99, хакерите робинхудовци. Добрите момчета.

Колко шокирани и ужасени щяха да са всички!

Алтея прокара длан по дългата си тъмна коса.

Изгаряше от нетърпение.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: