Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Безценни дарове

Даниел Стийл

Едно вдъхновяващо пробуждане на чувствата.

Богатата наследница Вероник – дъщеря на американски магнат и внучка на френски търговец на произведения на изкуството – печели сърцето на красивия вдовец Пол Паркър, който се отличава с изисканост, чар... и безкраен егоизъм. След десетгодишен брак Пол загърбва отговорностите на съпружеския живот и се връща към истинската си същност на бонвиван.

Вероник Паркър е отдадена майка, която се посвещава на трите си дъщери Тими, Джулиет и Джой и дава всичко от себе си, за да ги възпита на труд и отговорност.

Животът им се преобръща след смъртта на Пол. На смъртния си одър той изготвя удивително завещание: пари, замък в Южна Франция, картина с тайнствен произход, заръка да последват мечтите си... и разтърсващо разкритие от миналото.

Така започват удивителните приключения на Вероник и трите й дъщери, които се простират от Ню Йорк през столиците на Европа и стигат до най-изисканите кътчета на Лазурния бряг.

  • Корица: Мека
  • Страници: 304
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена:25.04.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Даниел Стийл
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Даниел СтийлДаниел Стийл е авторка на множество бестселъри. Общият тираж на нейните романи е 125 милиона. Продала е над 550 милиона книги. Романите й са били в списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс 390 седмици. 23 нейни произведения са екранизирани.

Даниел Стийл е родена на 14 август 1947 г. в Ню Йорк, САЩ, в семейство на предприемач и дъщеря на португалски дипломат. Детството на Даниел преминава във Франция с родителите й. Често е била на разкошни балове и коктейли, което й позволява да опознае света на богатите и знаменитите.

Родителите й се развеждат, когато тя е само на 7 години. След това с баща си се връща в Ню Йорк, а майка й остава в Европа. Джон Шулейн се заема с възпитанието на момиченцето. Още като дете тя започва да пише разкази, по-късно и стихове. Средно образование бъдещата писателка получава във Франция, а през 1963 г. учи в школа по дизайн. През 1967 г. завършва Ню Йоркския университет.

През 1965 г., едва 18 годишна, Даниел Стийл се омъжва за банкера Клод Ерик Лазард. Продължавайки обучението си в университета, Даниел пише първия си роман. След раждането на първата й дъщеря, Стийл работи в рекламна агенция. Клиентите са много доволни от нейните проекти, някои даже я съветват сериозно да се заеме с писателска дейност.

Отношенията със съпруга приключват 9 години след сватбата. Преди развода излиза от печат първата й книга, с която дава заявка за бъдеща блестяща писателка. Основните елементи на романа са семейни ценности, минали събития и трагична съдба на героите.

Стийл отново се омъжва. Този път избранникът й е Дани Зугелдер. Бракът им бързо се разпада. Следващият й съпруг е бившият наркоман Уйлям Тот. Скоро се ражда синът й Николас.  Даниел се развежда и получава детето. Опитът й става основа на следващия роман - "Спомен". В него тя описва страха и болката на жена, която се опитва да помогне на мъжа си - наркоман.

Писателката гледа с оптимизъм към бъдещето и се омъжва за четвърти път през 1981 г. за писателя Джон Трейна. Той осиновява сина й Ник и му дава фамилното си име. Тя от своя страна осиновява двете му деца от първия брат. Раждат им се още пет деца: Саманта, Виктория, Ванеса, Макс и Зара.

Даниел Стийл смята за много важно да прекарва повече време с децата. Тя пише през нощта, и спи само по 4 часа. Всяка година тя издава 3-4 книги. Но както признава самата писателка, понякога работата над роман може да продължи и три години.

През 1993 година Стийл съди съпруга си - писател, който в своя книга разкрива, че не е биологичен баща на Ник. Съдията обаче преценява, че тъй като Даниел Стийл е публична личност, случаят не може да попадне под действието на закона за тайната на осиновяването. Така злополучната книга е публикувана.

Децата на писателката дотогава не знаят, че брат им Ник е осиновен от Джон. Скандалът става причина за края на този брак. Използвайки печалния си опит, тя пише книгата "Зла умисъл", в който  щастливият брак на героинята се руши, защото таблоидите узнават истината за миналото й, което тя е криела много години.

Синът й  Николас, който се оказва в центъра на скандала, се самоубива през 1997 г. По-рано се разбира, че той е болен от биполярно афективно разтройство. В памет за него Даниел Стийл пише книга за любимия си син "Неговата ярка светлина". Тя основава фондация на името на Ник Трейна, която помага на хора с психични проблеми.

Стийл се омъжва за пети път. Този път избранникът е финансистът  от Силиконовата долина Том Перкинс. Бракът им продължава по-малко от 2 години и приключва през 1999. На него е посветен романът "Клон и аз", по признание на писателката.

През 2003 г. романистката открива художествена галерия в Сан Франциско. През 2006 г. дава началото на парфюм "Даниела". Това е аромат, създаден специално за читателките на г-жа Стийл и се продава само в няколко магазини.

Днес писателката живее в Сан Франциско, но обича да пътува до Франция. Впрочем, действието на повечето й романи се развива именно в Сан Франциско.

Част от романите й, с които е популярна у нас са Смелостта да обичаш, Без драскотина, Белезите на времето, Втори шанс, Заедно завинаги, Игра на власт, Идеален живот, Невинни лъжи, От пръв поглед, Победители, Предателство, Приятели завинаги, Развод, Светлините на Юга, Сестри, Съпруга на конци, Ударите на сърцето, Хотел „Вандом”, Целувката, Чарлс Стрийт 44, Честит рожден ден, Пегас, Кънтри и др.

 

Откъс от книгата

1.

 

Тими Паркър седеше зад бюрото си и се бореше с трупащия се от сутринта стрес. Беше пристегнала с ластик дългата си руса коса, в която вече имаше няколко молива и химикалка. Носеше чиста, но измачкана карирана риза с навити нагоре ръкави, износени дънки, туристически обувки „Конвърс“ и беше без никакъв грим. Имаше слабата и елегантна фигура на баща си. Боса бе висока метър и осемдесет, беше на двайсет и девет години и имаше магистърска степен по социални дейности от Колумбийския университет. Работеше за фондация, чиято мисия бе да намира безплатен или евтин подслон за нюйоркските бездомници, и тази сутрин беше зад бюрото си от шест часа, опитвайки се да навакса с работата.

Пред нея имаше струпана планина от документи. Искаше й се да намери жилище за всеки един, но в същото време знаеше, че ако имаше късмет и продължеше да хлопа по вратите на разните правителствени агенции и какви ли не други организации, щеше да успее да открие дом най-много за един или двама, които отговаряха на условията. „Да отговаряш на условието“ се използваше като многозначителна фраза, с която се отсяваха онези, които най-много се нуждаеха.

Беше зноен юлски ден и както обикновено климатикът в стаята не работеше. Вече знаеше, че това щеше да е един от ония дни, в които нищо не ставаше както й се искаше и имаше лоши новини за някои от най-отчаяните си клиенти. Разочарованието беше най-предлаганата й стока. Живееше с постоянното чувство на омраза към несправедливостите на системата и с отчайващото усещане за безпомощност. Да помага на бездомниците беше нейна страст още от тийнейджърските години.

Беше дълбоко отдадена и грижовна, макар и често пъти гневна. Тирадите й върху социалните проблеми по време на вечеря бяха често явление, докато бе по-млада. После прекара немалко години в опити да промени нещо. Тими Паркър не кръшкаше – работеше неуморно за онези, на които служеше. И след като им намереше подслон, продължаваше връзките си с тях. Ако се окажеха изолирани в малките общински апартаментчета и без подпомагане, щяха да се поддадат на зова на улицата, на самотата и отчаянието, а самоубийството ставаше сериозен риск.

Тими имаше стотици идеи как да подобри нещата, но парите за екипите от помощници никога не достигаха. Програмите за борба с бедността бяха орязани заради икономическата криза, даренията от частни фондации се топяха, а никой от правителството не би я изслушал. Имаше чувството, че се е заела да изгребва океана с напръстник, докато наблюдаваше как клиентите й се изплъзват през пукнатините, чакайки година или повече, за да влязат в безплатна програма за лечение на наркозависимост или да се класират за дом, в който да живеят.

Жените се справяха по-зле на улицата от мъжете и често бяха жертви на тежки престъпления в приютите. Всеки ден се бореше с бюрокрацията, помагаше на хората да попълват формуляри за инвалидни помощи или документи за самоличност. Слабото й място бяха тийнейджърите, но пък те по-лесно можеха да бъдат насочени към различни младежки програми, а и имаха по-голям шанс да оцелеят на улицата. До обяд Тими вече беше се срещнала с шестима клиенти, а следобед й предстоеше да приеме двойно повече. Рядко напускаше офиса преди осем или девет вечерта, понякога оставаше и до среднощ, а всяка сутрин идваше много преди работното време да е започнало. Работата беше нейният живот и засега всичко, от което се нуждаеше.

В университета бе живяла с мъж, който й изневери с най-добрата й приятелка. После се сгоди за друг, който също й изневери, но поне не с някоя, която познаваше. Скъса с него и оттогава отдаде цялата си любов, страст и енергия на работата си; от две години не беше излизала с никого. Често казваше, че жените в семейството й нямат късмет.

По-малката й сестра Джулиет изпитваше необяснима, но постоянна слабост към неудачници. Живееха на гърба й толкова дълго, колкото можеха, възползваха се от добротата и нежността й и накрая, след като вземеха всичко, което успееха, я зарязваха заради някоя друга. Сестра й страдаше с месеци, а после си намираше друг, също толкова лош.

Майка им, Вероник, през всичките двайсет години след развода продължаваше да обича и подкрепя инак очарователния им баща, който обаче също беше измамник. Беше й изневерявал през цялото време на брака им, а накрая се бе спрял на двайсет и три годишна манекенка и супермодел. След това беше продължил с цяла поредица от красиви момичета, а Вероник го извиняваше и все повтаряше неща като „знаеш го какъв е баща ти“. Тими много добре знаеше какъв е баща им и накрая бе стигнала до извода, че всички мъже са като него. Обаятелни, но и безчестни, те мамеха, лъжеха и се възползваха от жените.

По тези причини никога не се сближи с баща си и бе ужасена, когато откри, че мъжете, с които се обвързваше, не бяха по-различни, макар и да не можеха да се мерят с него по хубост и чар. А той на всичкото отгоре беше и майстор в съблазняването. Малко бяха жените, които можеха да му устоят. Умееше да вади душата с памук – способност, която бе започнала да ненавижда. Мразеше очарователните мъже, а майка й и сестрите й я обвиняваха, че ненавижда мъжете изобщо. Настояваше, че не е вярно, че мрази само лъжците и измамниците, както и ония, които си падаха по нея. Смяташе, че има нещо нередно, щом искаха да бъдат с нея.

Само Джой, най-малката им сестра, имаше по-различна съдба. Тя беше любимката на баща им – вероятно заради изключителната си красота и заради удивителната си прилика с майка им, която и на петдесет и две продължаваше да е все така хубава. Вероник и Джой имаха тежки черни коси, порцеланова кожа и виолетови очи Джой беше по-висока от майка си и в колежа се бе пробвала като модел. Още откакто проговори, успяваше да върти баща си на малкото си пръстче и да получава от него всичко, каквото пожелаеше, но въпреки това се държеше на разстояние от всички в семейството.

Джой беше най-независимата и също странеше от мъжете. Лесно беше да се види, че се бои да не бъде наранена. Мъжете, с които завързваше близки отношения, бяха или далеч, или погълнати от работата си като нея самата, така че можеше да ги държи на ръка разстояние. Изглеждаше, че всички я обожават, но никога не бяха наоколо.

Никоя от тях нямаше свястна връзка и Тими отдаваше това на „семейното проклятие“. Според нея баща им ги беше осъдил да бъдат фатално привлекателни за погрешните мъже. Това беше част от нея, която досега не бе успяла да промени и вече не се и опитваше. Имаше си много други проблеми на главата, а да търси подслон за бездомните беше далеч по-важно, отколкото търсенето на правилния мъж. Засега това й беше последната грижа.

Телефонът на бюрото й звънна, но тя бързаше да приеме чакащите навън. Помисли си дали да не го остави на гласова поща, но пък не искаше да пропусне обаждане от човек в беда или от някоя от агенциите по настаняване, с които се бе свързала тази сутрин, така че припряно вдигна слушалката.

– Тими Паркър – отсече тя делово. Не беше мекушава и емоционална, макар че имаше добро сърце, което доказваше с работата си.

– Здравей, Тими. Арнолд е – представи се човекът отсреща и по гърба й пробяга тръпка. Мигновено поз­на гласа в слушалката. Арнолд Сандс, адвокатът на баща й и негов най-добър приятел. Познаваше го още от дете. Вече година баща й беше много болен, след като инсултът го направи безпомощен, така че се наложи да бъде настанен в хоспис. Преди две седмици беше ходила да го види. Тогава той ту се връщаше в съзнание, ту отново го губеше, а тя седя до него тихо, като държеше ръката му. Лявата му страна беше парализирана, бе болезнено да го гледа как чезне. Беше толкова жизнен, изглеждаше с години по-млад, докато ударът не го повали. Миналата година бе навършил осемдесет.

И въпреки че през по-голямата част от живота си Тими не бе одобрявала поведението му, тя все пак знаеше, че има баща. Имаше я и онази тайна, неизречена и вълшебна надежда, че един ден нещата ще се обърнат, че връзката им ще стане искрена и по магичен начин той ще се превърне в бащата, на когото тя да се възхищава и разчита. Дълбоко в себе си знаеше, че това никога няма да стане, но мечтата бе жива. Той никога не беше им помагал – на нея, на майка й, на сестрите й. Майка им му беше простила, но Тими така и не успя.

– Съжалявам, че ти звъня сега, когато си на работа – каза Арнолд със сериозен тон и Тими незабавно разбра какво предстои.

– Татко ли?

– Снощи почина в съня си.

Всички знаеха, че това бе неизбежно и бе отнело по-дълго, отколкото бяха предполагали. Джулиет ходеше да го вижда няколко пъти седмично, а Джой от два месеца не го бе посещавала – живееше в Лос Анджелис и беше заета, а и изглежда й беше трудно да го вижда в това състояние. Правеше всичко по силите си, за да го избегне. Тими го посещаваше през няколко седмици, макар да не й беше приятно. Майка им бе ходила при него предния месец, през юни, преди да замине за лятото в Южна Франция. Вероник беше наела къща край Сен Тропе за два месеца и преди да потегли, прекара деня с Пол. Сподели с Тими, че това е може би последният път, когато го вижда, но според нея си бяха казали всичко.

Онова, което не сподели с дъщеря си, бе, че Пол й се беше извинил за всичките си провали като съпруг и дори като приятел, и когато го остави и си тръгна, беше в мир със себе си. Беше се примирила с това преди много години. Двайсетте години след края на брака им бяха дълго време, а Вероник умееше да прощава. Не се чувстваше огорчена заради развода им или заради причините, които го бяха предизвикали, нито дори заради парите, които той беше получил и които се бе заел да прахосва по други жени, за да задоволява всичките си капризи. Това не беше нанесло финансови щети нито на Вероник, нито на момичетата. Още от малки бяха свикнали да разчитат на майка си и никога на него.

– Каза ли вече на майка? – внимателно попита Тими. Рано или късно всички очакваха това да се случи.

– Исках първо да се обадя на теб. Не знаех дали няма да предпочетеш ти да кажеш на майка си и на момичетата. Тя вероятно ще иска да се заеме с подготовката – предположи той. След развода в живота на баща й не бе имало сериозни жени, които да останат край него. Около него се въртеше безкраен парад от момичета, напоследък по-млади и от дъщерите му, и всичките се изпариха на мига след като се разболя и вече не можеше да подписва чекове.

Дори и на осемдесет имаше любовен живот с красиви жени, заслепени от него точно както и Вероник, когато бе на двайсет и една, а той – на четиресет и девет. Нямаше жена, която да устои на външния му вид, чара и обноските му. Дори сестрите в хосписа обсъждаха колко е хубав. Тими беше наследила чертите му, но по нищо друго не приличаше на него. Беше сериозна и отговорна, на нея можеше да се разчита и работеше здраво.

– До два часа ще се обадя на мама – каза Тими. – Първо трябва да се срещна с двама клиенти. Би ли звъннал на момичетата? Подготвени са, новината няма да ги изненада.

Но дори и тя трябваше да признае, че вестта я натъжи. Най-сетне беше се случило, играта свърши. Човекът, който никога не беше истински баща за тях, си бе отишъл. И тя откри, че изпитва смесени чувства, че усеща загубата. Беше сигурна, че и със сестрите й ще бъде така. За майка им щеше да е тежко. Може и да беше обикновен фигурант, но Вероник го беше обичала по свой си начин – като съпруг, брат, приятел – в продължение на трийсет и една години. През последните години й беше станал почти като баща, с разликата във възрастта им. А тя го беше осиновила, особено откакто се разболя. Тези техни взаимоотношения Тими така и не успя да разбере докрай. Струваха й се болезнено неуместни, особено що се отнасяше до майка й, но изглежда, че тях това ги устройваше.

Вероник разкри безочливата му афера с известната манекенка и това сложи край на брака им. После откри, че това не беше първата му забежка. Но след развода тя някак бе успяла да му прости, за да останат приятели и да поддържат връзка, която продължи двайсет години и се оказа по-стабилна от брака им. Вероник твърдеше, че го прави заради децата, но Тими винаги бе чувствала, че го правят заради тях двамата, заради това, че се нуждаят един от друг.

– Ще кажа на момичетата да не се обаждат на майката ти, докато ти не й съобщиш – въздъхна Арнолд. Старият му приятел щеше да му липсва. През последната година беше започнал да усеща тази липса, откакто инсултът го повали и състари – нещо толкова непривично за мъжа, когото познаваше.

– Благодаря ти, Арнолд – тихо отвърна Тими. – Ще те държа в течение.

Отново му благодари и затвори. Остана на стола и се загледа в мрачната улица в Харлем, където се намираше офисът й. Навън край пожарния кран си играеха деца. Умът й за миг се отнесе в миналото, спомни си как като малка смяташе татко си за герой, докато не дойде разводът и той не изчезна от живота им.

Когато родителите й се разведоха, беше на девет. След това имаше хубави моменти по време на празниците, със спорадични появявания на рождените дни и по Коледа, когато баща им профучаваше като бляскава комета. Приличаше на красива птица в полет, с великолепно оперение. Човек никога не би могъл да го задържи напълно, можеше само да се възхищава на полета му в небесата, докато отново не изчезнеше, без някой да може да отгатне следващата му поява. Беше олицетворение на нарцисизма. Не беше лош човек, но изключителен егоцентрик и никак не го биваше за баща.

Децата му плащаха цената за това чак до сетния му ден. Тими – с дълбокото си недоверие към мъже като него, а и трите сестри заедно – с подсъзнателното си влечение именно към такива мъже. Джулиет, която колекционираше неудачници и използвачи. И Джой, със страха си от разочарование и да не бъде изоставена, което й пречеше да се привърже към който и да е мъж. Още беше млада, можеше да успее да го превъзмогне. Но Тими беше убедена, че те с Джулиет никога нямаше да успеят. Зарът беше хвърлен и вече не можеха да се отърват от навиците си, беше трудно да се променят.

Изправи се, заобиколи бюрото и отвори вратата. В чакалнята имаше двама души. Усмихна им се, помоли мъжа да изчака и покани жената вътре. Беше по-млада от нея, косата й беше без блясък, нямаше зъби. От три години живееше на улицата и имаше дълга история с наркотиците. Трите й деца бяха в приемни семейства, а тя носеше цялото си имущество със себе си – мръсен спален чувал и две торби за боклук, пълни с дрехи. Чакаше реда си за влизане в програма за лечение на наркозависимост. Тими имаше лоши новини за нея. Затваряха институцията и щеше да й се наложи да започне от дъното на нечий друг списък, което можеше да отнеме още две години. Положението изглеждаше наистина безнадеждно.

Тими седна срещу нея, за да й каже новините. И докато го правеше, мислеше за баща си, за това колко глупав, егоцентричен и пропилян беше животът му в сравнение с този на клиентите й. Никога не беше правил нищо за никого, освен за себе си, и от време на време за жените, с които излизаше. Животът му беше посветен да си угажда, което донякъде бе причина Тими да работи толкова здраво. Единственото, което винаги бе знаела за себе си докато растеше, беше, че никога не би искала да прилича на него. Беше го постигнала, а сега, него го нямаше. Отново се съсредоточи върху клиентката си и се опита да забрави за баща си, поне докато се обади на майка си. Като най-голяма от трите дъщери на Вероник, трудните задачи винаги се падаха на нея. Джулиет никога не стигаше до тях, а Джой беше абдикирала в Лос Анджелис.

Когато Арнолд се обади на Джулиет в малката й пекарна в района на Парк Слоуп в Бруклин, я завари точно насред традиционната обедна шетня. Магазинчето й за сандвичи „Кухнята на Джулиет“ стана хит още с отварянето си преди три години. По настояване на майка си беше завършила история на изкуствата и магистратура в Сорбоната, но докато посещаваше уроци в „Кордон Бльо“ в Париж „само за удоволствие“, откри, че кулинарията е нейната страст. Правеше сандвичи и неустоими кроасани, които печеше всеки ден, освен това продаваше бисквити, кейкове и сладкиши по рецепти, които бе събрала във Франция. Плановете й да стане куратор в някой музей или да преподава се изпариха след „Кордон Бльо“.

Никога не беше се чувствала по-щастлива, отколкото в кухнята, докато се взираше във фурната, докато сервираше чаша димящо кафе на възрастен клиент или докато сипваше горещ шоколад с бита сметана на някое дете. Да радва хората задоволяваше всичките й нужди и магазинчето за сандвичи й беше напълно достатъчно. След дълъг разговор и сериозно обмисляне, майка й й даде парите, за да започне, макар да беше много разочарована от решението й да изостави една обещаваща кариера.

Вероник все още се надяваше, че някой ден Джулиет ще превъзмогне страстта си към пекарството. Беше на двайсет и осем, още млада. Искаше за нея по-интересна, интелектуална кариера, отколкото да върти фурна, а и винаги бе харесвала мисълта, че Джулиет е наследила собствената й страст към изкуството, която тя пък бе взела от баща си. Беше в кръвта им. Но Джулиет беше заменила изкуството с кроасани. И в крайна сметка Вероник й помогна със заема.

Джулиет беше по-меката и умалена версия на по-голямата си сестра Тими. Имаха само година разлика и израснаха като близначки, но характерите им бяха различни като деня и нощта. И двете бяха зеленооки като баща си. Джулиет винаги беше леко пълничка, но красива, докато Тими беше по-висока и слаба. Джулиет беше по-нисичка и закръглена, с женствена фигура, която поддържаше с печивата си. Имаше и забележителен бюст, заради който Тими винаги я подкачаше. Косата й беше дълга и руса също като на Тими.

Като дете представляваше облак от къдрици, а сега бе бухнала и вълниста. Изглеждаше естествена и красива, когато беше спусната, но докато работеше, я носеше сплетена на гърба си, с ореол от къдрици, които винаги обграждаха лицето й. Всичко в Джулиет беше приветливо и топло, още от дете притежаваше майчински инстинкт. Искаше да се грижи за всички. Тими винаги казваше, че би събрала всички бездомни котета на света, особено ако бяха мъжки.

Във всички романтични връзки на Джулиет мъжете, с които се забъркваше, първоначално се нуждаеха от място, където да отседнат, от пари или работа. В началото спяха на дивана й, после се промъкваха в спалнята й и накрая стигаха до банковата й сметка, от която смучеха с нейна помощ, а после, след като ги беше глезила щедро, я зарязваха заради някоя друга. Тими намираше, че това явление се проявява твърде често, за да се приеме за случайност – беше модел и лош навик. Джулиет винаги успяваше да намира красиви мъже като баща им, които да се възползват от нея. Досега в цялата поредица нямаше и един свестен. Обикновено се задържаха при нея около шест месеца, след което изчезваха.

Джулиет плачеше известно време, търсеше утеха в работата си, измисляше няколко нови рецепти и качваше още някой килограм. И тогава се появяваше поредното сакато пиле... Джулиет беше красиво и мило момиче, което никога не оставаше задълго самт, за разлика от Тими, която вече две години бе избрала да бъде сама, ядосана на собствените си грешки. Джулиет беше способна да прости на всекиго, включително на себе си, и изглежда така и не успяваше да се поучи от грешките си. Но единственият човек, когото бе успяла да нарани, беше самата себе си. Най-силното й качество беше нейната доброта – към клиентите, към семейството, към мъжете.

Тъкмо беше обслужила един от редовните си клиенти, когато Арнолд й се обади. За разлика от Тими с нейната неизменна практичност, която изглеждаше, че с лекота приема всичко, адвокатът знаеше, че Джулиет ще се разстрои дълбоко и съжаляваше, че трябва да й съобщи тъжната вест. Както и очакваше, когато й каза, че баща й е починал предната нощ, тя се разрида. Последният клиент, дошъл да си купи обяд, точно беше излязъл, така че в продължение на няколко минути остана сама, докато се обливаше в сълзи.

Джулиет смяташе, че от всички тя е най-близка с баща им, беше готова да направи всичко, за да спечели любовта му. Според нея той не би могъл да направи нищо нередно. Преди болестта да го повали му се обаждаше всеки ден, за да му разкаже как се справя и да го пита как е. Той бе идвал в магазинчето й един-единствен път, а тя се държеше така, сякаш въобще не бе излизал оттам. Ежедневните им разговори бяха винаги по нейна инициатива. Баща й никога не се обаждаше на никоя от дъщерите си, изчезваше със седмици или месеци, докато някоя не го потърсеше. Всичките му връзки бяха едностранни, поддържани благодарение на другия човек. Нито Тими, нито Джой влагаха особена енергия в това, за разлика от Джулиет. Дори му носеше най-хубавите си печива в дома му, за да опитва новите й рецепти. Отчаяно желаеше да получи одобрението му.

Пол Паркър не показваше неодобрение към никоя от красивите си дъщери и всъщност се гордееше с тях. Просто не искаше да играе ролята на баща и всичко, което тя включваше. Докато растяха, той предпочиташе да им бъде само приятел. Момичетата никога нямаха подобни обърквания по отношение на майка си, която винаги бе правила така, че да е ясно, че им е майка, а не просто приятелка, макар да обожаваше да прекарва времето си с тях. На Вероник се падна цялата отговорност по отглеждането им, но при все това Джулиет настояваше, че е по-близка с баща си. Точно както Арнолд очакваше, тя прие вестта за смъртта му тежко, сякаш през изминалата година не си беше давала ясно сметка, че той ще умре. За останалите не беше изненада. Но при Джулиет нещата стояха различно.

– Мислех си, че ще се оправи – изхлипа тя, докато бършеше очи с престилката си, а Арнолд въздъхна.

В продължение на месеци нямаше никаква надежда за оздравяване – състоянието на Пол стабилно се беше влошавало. Дори през последните седмици, когато той рядко биваше в съзнание, тя му говореше, когато го посещаваше, убедена, че я чува и че ще се възстанови. Това така и не стана и според Арнолд той просто се беше о­тървал. Оня Пол, когото познаваше и с когото дружеше вече трийсет години, не би искал да живее така. Преди да се разболее беше толкова жизнен и енергичен и за него беше тежко да гледа приятеля си в това безпомощно състояние. Смъртта беше облекчение, а от разговорите им през последната година Арнолд знаеше, че Пол беше готов да си отиде и не съжаляваше за нищо. Само че Джулиет определено не беше готова да се сбогува с баща си и с илюзиите си за него. Вече двайсет минути откакто разговаряха тя не спираше да плаче. На Арнолд му се прииска да прекрати разговора.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: