Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Доставката на територията на България се извършва от фирма Спиди и е на цена от 3,90 лв., независимо от теглото.


 

СПЕЦИАЛНО СЕПТЕМВРИЙСКО ПРЕДЛОЖЕНИЕ: ДВЕ КНИГИ НА ЦЕНАТА НА ЕДНА!

Промоцията продължава до 30 септември 2022 г. при поръчка онлайн!

 

Бетибу

Клаудия Пинейро

Интригуващо начало, напрежение, оставящо читателя без дъх, нарастваща динамика и плътни образи, пораждащи възбуда и очакване - „Бетибу” притежава най-добрите качества на съвременния трилър. С присъщия си тънък хумор и с обезоръжаващата си ирония Клаудия Пинейро отново оголва важни и болезнени обществени проблеми – за чудовищните механизми на властта, безмилостно оплитаща в мрежите си медиите, журналистиката и морала, за насилието над словото и съвестта.

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

16,00 лв.

 

Днес повече от всякога се нуждаем точно от тези книги!

Промоцията продължава до 30 септември 2022 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Три години след убийството на своята съпруга Педро Часарета е намерен мъртъв в дома си в затворен и строго охраняван жилищен комплекс. Самоубийство? Отмъщение? Или звено от зловещи престъпления?... Младата писателка Нурит Искар, опитният разследващ журналист Хайме Брена и млад криминален репортер ще обединят усилията си, за да разкрият истината, маскирана от лукса, престижа и богатството.

Интригуващо начало, напрежение, оставящо читателя без дъх, нарастваща динамика и плътни образи, пораждащи възбуда и очакване - „Бетибу” притежава най-добрите качества на съвременния трилър. С присъщия си тънък хумор и с обезоръжаващата си ирония Клаудия Пинейро отново оголва важни и болезнени обществени проблеми – за чудовищните механизми на властта, безмилостно оплитаща в мрежите си медиите, журналистиката и морала, за насилието над словото и съвестта.

Тревожен и аналитичен, този роман е проницателен социален и политически портрет на съвременното общество.

„Хичкок е жена. И живее в Буенос Айрес.“ –Д‘Орико, „Кариере дела Сера“ 

Биография и факти за автора

Клаудия ПинейроАржентинската писателка Клаудия Пинейро (род. 1960 г.) започва творческия си път като журналистка, автор на пиеси и телевизионни сценарии. През 1992 г. получава годишната награда за журналистика. Шумният успех съпътства неизменно и изявите й в художествената литература.

Нейните произведения се превръщат в бестселъри в цяла Латинска Америка, преведени са на много езици и печелят международни и национални отличия. Романът „Вдовици в четвъртък“ е удостоен с престижната награда „Кларин“ в годината, когато журито се оглавява от Нобеловия лауреат Жозе Сарамаго. Филмовата екранизация на аржентинския режисьор Марсело Пинейро засилва интереса към литературната творба.

Пинейро, която е разделена със съпруга си и е майка на три деца, е една от писателките с най-голям успех в Аржентина. Но тя е постигнала и нещо извънредно трудно в света на литературата – да не допусне потресаващият успех на първия й роман, „Вдовици в четвъртък“, да хвърли плътна сянка върху по-нататъшната й литературна кариера. Тъкмо обратното – с всяка нова книга Пинейро утвърждава престижа си на творец.

Романът „Твоя“ е наситен с напрежение разказ за съвременното латиноамериканско общество, а последният й роман „Бетибу“ (2015 г.) притежава най-добрите качества на съвременния трилър. С присъщия си тънък хумор и с обезоръжаващата си ирония Пинейро отново оголва важни и болезнени обществени проблеми – за чудовищните механизми на властта,  за насилието над словото и съвестта.

„Хичкок е жена. И живее в Буенос Айрес.“ - Д`Орико, „Кариере дела Сера“

„Чрез силата и сложността на своите герои Клаудия превръща четенето в 3D изживяване. Това е истинска аржентинска литература от първия до последния ред.“ - Серхио Олгин

 

Откъс от книгата

Клаудия Пинейро  - „Бетибу“

В понеделник влизането в затворения жилищен комплекс „Ла Маравийоса“ отнема най-много време. Опашката от домашни помощници, градинари, зидари, водопроводчици, дърводелци, техници по електрически и газови инсталации и всякакви строителни работници сякаш няма край. Гладис Варела го знае. Затова се проклина там, пред бариерата с надпис „Персонал и доставчици“, където стои зад поне петнайсет-двайсет души, които също като нея се опитват да влязат. Проклина се, че не си е презаредила електронната карта, която й осигурява пряк достъп. Но картата изтича на всеки два месеца и времето, в което може да се презареди, съвпада с часовете, в които тя работи за господин Часарета. А господин Часарета не се отличава с добър характер. Или поне винаги е намусен и това негово изражение плаши Гладис. Макар че тя не знае дали начинът, по който я гледа, се дължи на факта, че е мрачен, студен или неразговорлив. Във всеки случай по тази причина досега не е посмяла да го помоли да си тръгне по-рано или да отскочи за малко до будката на портала, за да презареди картата си за влизане. Заради изражението, с което я гледа. Или не я гледа, защото всъщност господин Часарета рядко я поглежда. Конкретно нея. Гледа изобщо, гледа наоколо, гледа към градината или гледа бялата стена отсреща. Винаги навъсен, сериозен, сякаш е недоволен. Но е разбираемо, след всичко, което е преживял. Добре, че има поне подписаното от него разрешително за влизане. Вярно, че ще трябва да чака на опашката, както и чака, но няма да се наложи да се обаждат на господин Часарета, за да потвърди влизането й в комплекса. Господин Часарета не обича да го будят, а той обикновено спи до късно. Често си ляга по никое време. И пие. Много. Така мисли Гладис или предполага. Защото често намира чаша и бутилка уиски на различни места в къщата – там, където господин Часарета е заспал предишната нощ. Понякога е в спалнята. Друг път е във всекидневната, на верандата или в стаята за кино, която имат на втория етаж. Не „имат“, а „има“, защото след смъртта на жена си господин Часарета живее сам. Но за онова – за смъртта на жена му – Гладис не пита, не знае и не иска да знае. Стига й каквото бе видяла по новините. И не я интересува какво говорят хората. Тя работи в тази къща от две години, а госпожата е умряла преди две и половина или три години. Три, май така й казаха, не помни точно. Тя е старателна, а господин Часарета й плаща добре и навреме и не й прави забележка, ако счупи чаша, ако на някоя дреха остане петно от белина или ако се случи да поизгори сладкиша. Само веднъж й вдигна скандал, голям скандал, когато нещо изчезна – една снимка, но после господинът разбра, че не я е взела тя, и дори си го призна. Не се извини, но призна, че не е била тя. Тогава, въпреки че той не се бе извинил, Гладис Варела му бе простила. И се старае да не си го спомня. Защото не си струва да простиш нещо, ако не си го изкараш от главата – поне тя така си мисли. Това е положението, Часарета е вечно навъсен човек, но можеш ли да имаш претенции работодателят ти да не е такъв? Твърде много нещастия има наоколо, за да не е така.

Опашката напредва. Някаква жена се оплаква, защото госпожата й забранила да влиза в комплекса. „Защо?“ – крещи с цяло гърло. „За каква се мисли? – продължава да вика. – Толкова шум заради някакво гадно сирене!“ Гладис не чува какво отговаря на крясъците на жената дежурният пазач от другата страна на прозорчето. Сега тя профучава като бясна покрай Гладис и Гладис се сеща, че я познава. От вътрешния микробус или пък са вървели заедно първите няколко преки, не помни точно, но я познава, виждала я е. Пред нея има още трима мъже – изглеждат приятели или се познават, или пък работят заедно. Единият се бави повече, защото не е регистриран, искат му личната карта, правят му снимка, слагат пломба със сериен номер на велосипеда му, за да удостоверят, че ще излезе със същото колело, с което е влязъл. И се обаждат на собственика да потвърди влизането му. Преди да го пуснат, записват марката, цвета и състоянието на гумите на велосипеда. И Гладис се пита защо тогава му слагат и пломба с номер. Да не би вътре да намери същото колело, но по-ново, в по-добро състояние и да излезе с него? Голям късмет, си мисли. По-голям, отколкото в автобуса да ти се падне билет с номер палиндром, който се смята за щастлив, или да уцелиш всички числа на бинго. Но мъжът не протестира заради пломбата на колелото, дори не пита. Това е положението, такива са правилата на играта. Приема ги. От друга страна, така е по-добре, си мисли Гладис, така можеш да докажеш, че не си задигнал нищо чуждо, че си почтен. По-добре да запишат данните, а не после да те обвиняват за нищо. За това си мисли Гладис – да не те обвиняват за нищо, когато жената, която допреди малко крещеше на опашката, се приближава до нея.

– Ако научиш за някоя работа, ще ми кажеш ли? – я пита.

И тя й отговаря, че ще й каже. Другата й показва мобилния и я моли:

– Запиши си.

Гладис вади своя от джоба на якето и записва номера, който й диктува жената. Тя я моли да го набере и да изключи – така и тя ще има записан нейния номер. И я пита за името й.

– Гладис – отговаря тя.

– Анабела – казва другата. – Запиши си – Анабела.

И Гладис запаметява името и номера. Жената вече не крещи. Ядът й е отстъпил на нещо друго. Смесица от ненавист и примирение. Разменя си номера на мобилния и с други жени от опашката. Накрая си тръгва умълчана.

Идва редът й и Гладис Варела подава документа. Пазачът вкарва данните й в компютъра и тя незабавно вижда лицето си на екрана. Образът я изненадва – на тази снимка е по-млада, по-слаба, косата й е по-светла – беше се изрусила предния ден, спомня си. Но не беше толкова отдавна. Пазачът поглежда екрана, после поглежда и нея – два пъти – и накрая й казва да премине. Няколко метра по-нататък друг охранител изчаква тя да си отвори чантата. Не е нужно да й го казва. Гладис, както и всички на опашката, знае какво следва. Понечва да я отвори, но ципът заяжда, тя дърпа малко по-силно, докато зъбците отстъпват. Пазачът разбутва нещата в чантата на Гладис, за да види какво има вътре. Тя го моли да запише във формуляра за лични вещи мобилния, който е в джоба на якето й, зарядното и чифт джапанки, които носи в чантата. Останалото е без значение: книжни кърпички, пликче залепнали бонбони; портмонето, в което държи личната карта, банкнота от пет песос и дребни за автобуса на връщане; ключовете за вкъщи и две дамски превръзки. Това няма нужда да го отбелязва, но мобилния, зарядното и джапанките – да. Не иска да има проблеми на излизане, казва тя. Пазачът й връчва попълнения формуляр. Гладис прибира листа в портмонето заедно с личната карта, дърпа ципа в обратната посока и продължава напред.

Пред нея вървят тримата мъже от опашката. Побутват се, шегуват се, смеят се. Новият бута колелото с ръка, за да върви с останалите и да си говорят. Тя се забързва – опашката този понеделник я забави повече от друг път. Отминава ги. Единият й казва: „Здрасти, как си“. Гладис не го познава и той знае това, но тя отвръща на поздрава му. Не е грозен, мисли си, и щом е вътре, значи, има работа. Не го мисли за себе си, тя вече е омъжена, просто си го отбелязва наум. „До скоро“ – казва мъжът, който вече е зад нея. „До скоро“ – повтаря Гладис, ускорява крачка и увеличава разстоянието помежду им.

Когато стига до игрището за голф, завива надясно и след няколко метра завива отново в същата посока. Къщата на Часарета е петата от края вляво, след върбата. Знае пътя наизуст. И знае коя врата Часарета оставя отворена, за да не звъни – кухненската откъм задната веранда. Преди да влезе, прибира вестниците, хвърлени пред вратата – Ла Насион и Амбито Финансиеро. Значи, Часарета наистина още спи. Ако не спеше, щеше да е прибрал вестниците, за да ги прегледа, докато закусва. Гладис хвърля поглед на първата страница на Ла Насион, прескача уводното заглавие за последната декларация на президента за имущественото му състояние и се спира на голяма цветна снимка, под която чете: „Два автобуса се сблъскаха на ъгъла на „Боедо“, трима мъртви и четирима тежко ранени“. Тя се прекръства, без да знае защо, навярно заради загиналите. Или заради тежко ранените – за да не умрат и те. После оставя двата вестника върху масата в кухнята. Влиза в помещението за гладене, окачва дрехите си в шкафа, облича униформата. Ще трябва да каже на господин Часарета да й купи нова. След като напълня, гърдите й опъват копчетата, а биетата на ръкавите я стягат, особено когато вдига ръце, за да простира прането. Щом той иска винаги да е с униформа, както й каза още като я нае, ще трябва да й я осигури. Гладис поглежда в коша и вижда, че няма много дрехи за гладене. Часарета е грижлив и обикновено събира всички дрехи от въжето в края на седмицата, но все пак, за всеки случай тя ще иде да провери в задния двор. После ще измие мръсните чинии, които зърна в мивката в кухнята. И ще продължи с баните, които мрази най-много, но така по-скоро ще се отърве от тях.

Както и предполагаше, Часарета е събрал всички дрехи. В умивалника няма много мръсни чинии – или той е поизмил нещо в края на седмицата, или се е хранил навън. Тя подрежда чиниите, чашата и приборите да се изцедят върху една кърпа, за да не се хлъзгат по плота от черен мрамор. Отива в мокрото помещение и се връща с дългата дръжка с каучуков накрайник за пода и кофата, в която са парцалът, гумените ръкавици и почистващите препарати. Когато минава по коридора покрай хола, забелязва, че Часарета е седнал в креслото, тапицирано със зелено кадифе – едноместно кресло с висока облегалка, което му е любимото. Така предполага. Креслото е обърнато към големия прозорец, който гледа към парка. Но тази сутрин завесите са спуснати, така че Часарета не се е настанил в него да гледа парка, а седи отпуснат там от предишната нощ. Въпреки че облегалката и полумракът в помещението не й позволяват да го види, Гладис знае, че господин Часарета е там, защото лявата му ръка виси от едната страна на креслото, а под нея, върху дъсчения паркет на пода, се виждат паднала чаша и локва от разлято уиски.

– Добър ден – казва Гладис, като минава зад него на път за втория етаж.

Казва го тихо, колкото да я чуе, ако е буден, но не и да го събуди, ако спи. Часарета не й отговаря. Още е махмурлия, мисли си Гладис и продължава. Но преди да се качи по стълбата, размисля. По-добре да избърше уискито, защото течността прониква в лъснатия с восък под и може да образува едно от ония бели петна, които толкова трудно се премахват, освен ако не се нанесе нов слой восък. А Гладис няма желание да започва седмицата с лъскане на подове. Връща се, изважда парцала от кофата, навежда се, вдига чашата, избърсва уискито до зеленото кресло и пипнешком продължава още малко. Но парцалът веднага попада на друго петно – тъмна локва, която тя не знае от какво е. Пуска бързо парцала, за да не си изцапа ръката, и пипва течността едва-едва, с крайчеца на показалеца – лепкава е. Кръв? – пита се и не може да повярва. Тогава вдига очи и поглежда Часарета. Той е там, пред нея, с прерязано гърло. Разрезът пресича шията от край до край и образува две почти идеални устни. Гладис не знае какво вижда в този разрез, защото при вида на червената плът, кръвта и смесицата от тъкани и вени й се повдига, тя затваря очи и едновременно закрива лицето си с ръце, сякаш не е достатъчно само да затвори очи, за да престане да вижда, а в това време устата й се отваря и от нея се изтръгва само приглушен стон.

Все пак отвращението не трае дълго и отстъпва място на страха. Страх, който не я парализира, а я пришпорва да действа. Затова Гладис Варела сваля ръце от лицето си, налага си да го направи, вдига отново глава, поглежда прерязаната шия, дрехите на Часарета, изцапани с кръв, ножа в дясната ръка, отпусната в скута, и празната бутилка уиски встрани от тялото, до подлакътника. Без да се замисля, тя се изправя, втурва се на улицата и крещи. Крещи, без да спира, решена да не спира да крещи, докато не я чуе някой.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.