Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Бертран и Лола

Анжелик Барбера

От автора на „Когато съдбите се преплитат”

Разтърсваща, страстна, несломима, незабравима – една от най-красивите любовни истории

Бертран и Лола си мислеха, че контролират живота си. Но любовта не им го позволи. Лола, защо позвъни на вратата? Бертран, защо отвори?

Пътищата на Бертран и Лола никога не са се пресичали. Но в един горещ юнски ден съдбата ги среща.

Отнесени от вихъра на неочакваните чувства, за няколко часа те се отдават на любовта и забравят всичко останало. Той – че е фотограф, който обича свободата. Тя – че е стюардеса, която скоро ще се омъжва.

  • Корица: Мека
  • Страници: 408
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 11.01.2016 г
  • Издателство: Ера
  • Виж още от Анжелик Барбера
 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

От автора на „Когато съдбите се преплитат”

Разтърсваща, страстна, несломима, незабравима – една от най-красивите любовни истории

Бертран и Лола си мислеха, че контролират живота си. Но любовта не им го позволи. Лола, защо позвъни на вратата? Бертран, защо отвори?

Пътищата на Бертран и Лола никога не са се пресичали. Но в един горещ юнски ден съдбата ги среща.

Отнесени от вихъра на неочакваните чувства, за няколко часа те се отдават на любовта и забравят всичко останало. Той – че е фотограф, който обича свободата. Тя – че е стюардеса, която скоро ще се омъжва.

Ала въпреки разгорилата се страст разумът взема превес над сърцето и двамата решават да продължат по пътя си.

Но Бертран и Лола остават затворници на тази незабравима любов. Хванати в капана на собствения си живот, те се вкопчват в спомена един за друг с надеждата някой ден да се намерят пак. И тогава… съдбата се намесва отново…

Един роман за разтърсващата, голяма, страстна, несломима любов, която може да връхлети всеки от нас – убедените, че животът ни е добре планиран и напълно предвидим. Роман, с който ще съпреживеем една от най-красивите любовни истории!

Откъс от книгата

* * *

Желанието, когато не е последвано от действие, поражда злочестина.

Уилям Блейк  

—    Какво се случва през пролетта? — попита учителката.

—    През пролетта? Ами... листата стават жълти, оранжеви и червени — отговори момченцето, което седеше до прозореца.

 

Париж, 5 юни 2009, 9.15 часа

Лола хлопна входната врата. Цялото и тяло трепереше. Питаше се как е могла да изпита такова потресение и защо внезапно всичко бе придобило такава непоносима яснота. Как можа да и се случи подобно нещо, когато се омъжваше само след седмица?

Сълзи занапираха в очите и. Не, това не бе възможно. Или по-скоро не би трябвало да бъде. Единствено животът дръзва да извърши немислимото. Но младата жена не бе в състояние да го разбере. В този миг тя бе смутена и зашеметена от нещо по-страшно от потопа въпроси. Защо и отвори той? Защо вдигна поглед към небето? Защо ще трябва да каже „да“ на Франк?

В името на какъв живот?

На вратата се позвъни. Лола погледна през шпионката, но можеше и да не го прави. Можеше и да не отваря, но завъртя ключа.

Париж, девет часът и петнайсет минути по- рано

Когато Бертран Роа сви по улица „Хектор“, навън все още бе топло, макар че беше полунощ. Той вървеше и гледаше звездите и си представяше цветовете, в които небето щеше да се обагри призори. Мислеше си, че облаците няма да се появят, преди следобедът да бъде преполовен. Спря се пред номер 43, хвърли последен поглед, след което набра кода, бутна вратата, взе пощата, която стърчеше от кутията. Заспа дълбоко в легло, което не бе неговото, за да се събуди в 4.30 часа.

Както през всички дни от живота му, в една или друга страна, сам или в нечия компания, дете или почти трийсетгодишен, неговият вътрешен часовник работеше с абсолютна точност. Младият мъж обаче изобщо не страдаше от това. Когато се събуждаше, не се отдаваше на мисли. Бродеше с отворени очи из часове и места. Все на път и все свободен, зает с филмиране и фотографиране на света. Интересуваше го само настоящето - съществуванието не е нищо друго освен една милисекунда и аз я увековечавам - и ценеше края на нощта като уникален момент в живота. Спокоен. Удоволствието се изчерпваше с това да бъде там, без последствия, да гледа от мекото легло как светлината се ражда, да чувства как времето тече, пребивавайки в безкрайна, нежна, почти женствена тишина. Тя беше прекъсната от водата, потекла в тръбите на горния апартамент.

Бертран се извърна към будилника в кожух от розова кожа и светкавично представите му влязоха в съответствие с действителността, в ритъм с трополенето на съседите от четвъртия етаж, които така и не бе виждал през живота си. За сметка на това знаеше, че инженерът ще се жени за своята стюардеса, и дори му бе известно кога. Хвърлил бе бегъл по-глед към поканата им за сватба, която Дафне му бе треснала в лицето два дена преди това, придружена с изгарящи упреци към самия него и хвалебствия към Франк Милан, бъдещия съпруг на съседката и, с разглаголствания за всичко и с истини, с които той не знаеше какво да прави.

Собствената му реалност имаше граници, различни от онези, в които Дафне искаше да го затвори. Проявяваше известно малодушие, като се възползваше от отсъствието и, за да прибере всичко, което бе оставил в дома и, но беше време да сложи край на тази връзка, съвсем не единствената, между другото. Впрочем Бертран рядко се бе озовавал сред тези стени. През повечето от дните в годината той пътуваше. Притежаваше изключително освободена представа за своя живот и никакво намерение да се настанява трайно тук поради невнимание, непреодолими обстоятелства или защото тя му оставяше ключовете!

Леглото бе удобно, мигът - приятен, въпреки че температурата се покачваше и съседите не се отличаваха с дискретност. Всичко свърши с това, че те шумно затропаха по стълбището, а Бертран се зае да следи с поглед как слънчевият лъч се приплъзва като стрела до огледалото, което го отразяваше, обграждайки го с танцуващи частици. Стана, отвори прозореца и забеляза, че от сградата излиза едър мъж с кестенява коса, преметнал през рамо сак, който подаде ръка на невидима за Бертран жена. Той продължи да го следи още две-три секунди, после дръпна завесите и отново си легна.

2.

Бакалинът на улица „Хектор“ обичаше утрините. Изваж-даше плодовете и зеленчуците, наблюдавайки местните обитатели. Не всички бяха негови верни клиенти, поне за мъжете знаеше, че не са. Но като гледаше как Лола и Франк се целуват на отсрещния тротоар, той се обзалагаше как ще протече за тях този ден. Би могъл да напише какво си казват. Младият кестеняв мъж обещаваше, че ще бъде внимателен зад волана и че ще отпразнува погребването на ергенския си живот без скандална разюзданост. Тя шепнеше на ухото му, че ще и липсва, той отговаряше, че тези четири дни ще бъдат забравени толкова бързо, сякаш изобщо не са съществували.

Той изруга, недоволен от пещта, в която се бе превърнало купето на колата му, и от повредения климатик. „Пази се от го-лемия лош вълк!“ Тя му помаха с ръка. Той изсвири два пъти с клаксона и Бертран, изтегнат върху леглото, което не беше негово, се запита дали бъдещият идеален съпруг знае, че да се надува клаксонът в градска среда, е не само забранено, но и признак за лош вкус. Като за отмъщение добре премере¬ните думи на Дафне, обрисувала собствения му портрет на несериозен, неверен и непоследователен мъж, се посипаха като „дъжд на сравнението“ - доста точно  сред прашните частици из въздуха. Фотографът сложи дясната ръка върху очите си и Лола махна приятелски на Момо, бакалина, който подреждаше нова касетка с кайсии.

Младата жена изкачи безшумно четирите етажа. После пусна вентилаторите. Те само раздвижиха горещия въздух, защото термометърът, залепен с магнит върху хладилника, вече показваше непоносимите трийсет градуса. Тя изобрази няколко бавни танцови стъпки, отваряйки един след друг всички прозорци, сякаш бе прелетяла ей-така, като с маги¬ческа пръчка, през тринайсет дълги години, изтекли от последния курс на школата по класически балет. Тялото и не бе пропуснало нито едно движение. Усещането бе странно. То закотви Лола по средата на стаята, събуждайки спомена за часовете тренировки. И хиляди други спомени, които изчез-наха в мига, в който вратата на кухнята хлопна.

Ала бъдещата младоженка не помръдна. Тя бавно се преселваше отново в настоящето сред тези стени, които с Франк щяха окончателно да напуснат следващата седмица. Представи си булчинската и рокля. Коленичи пред леглото и пъхна ръка под матрака. Опипването не доведе до нищо и тя изтича от другата страна, опита и оттам, а после го обърна. Той събо¬ри нощното шкафче, книгите, списанията, лампата и Бертран, няколко метра по-долу, вдигна ръка. Никакъв вик. Никаква разправия. Отново тишина. Обгръщаща, топла, слънчева.

Той се загледа в сенките, хвърляни от гипсовите корнизи на тавана, а Лола - в това, което я бе подлудило. Там, точно по средата на леглото, в пресечната точка на медианите, блестеше ключ. В това тя видя определен знак. Какъв знак? Не си зададе този въпрос. Грабна го и го пъхна в ключалката на гардероба, където булчинската и рокля почиваше в калъф със златистия цвят на препечена коричка хляб, току- що изваден от фурната.

Закачалката, обърната под същия ъгъл, под който я бе ос-тавила, доказваше, че Франк е устоял на изкушението. Той се подиграва на суеверията, но не и на нейното. Беше я погалил, целувайки я: „Сякаш е достатъчно да не видиш роклята преди деня Х, или да не се омъжиш на тринайсето число, за да бъдеш щастлива!“ Тя му бе отвърнала, без да и мигне окото: „Намирам дванайсето число за далеч по-очарователно.“ Той се бе засмял: „Тогава скрий добре този ключ!“ И сега, разкопчавайки ципа, Лола нямаше по-добро обяснение, когато почувства острото убождане на ирационален страх.

Дали ще и донесе нещастие, ако я пробва? Младата жена на двайсет и осем години се извърна към будилника. Не видя часа, а тази микроскопична секунда самота, в която нищо не съществува. Миналото, настоящето, бъдещето, страховете и притесненията танцуваха, увлечени от вятъра, който бе задухал, отвявайки разума.

Да, неразумно бе да вярваш в тези неща, ала същевременно бе трудно да не се съобразяваш с тях. Нещастието можеше да бъде предизвикано, да се всели у теб през тази нищожна пукнатина.

В стаята се чу гласът на по-малката и сестра Елза, която пееше с пълно гърло, когато я хващаха бесните, но която никога нямаше да се омъжи. Тя не знаеше това, защото никой не казва нищо на ангелите. Ангелите не бива да бъдат плашени. Те няма да разберат, че са различни и че нямат истинско място в този свят.

Елза не знаеше също така, че бе помрачила бъдещето на семейството си. Присъстваше тук и в това имаше някакъв промисъл. Усмихваше се, тананикаше и обикаляше навсякъде, по всяко време. Дори в сладкарницата, където три пъти седмично се съсредоточаваше върху брашното, яйцата, солта, захарта, шоколада, ванилията и маслото. Елза не разсъждаваше върху понятия като „вчера“ или „утре“, „нормално“ или „необикновено“. За нея съществуваше само „веднага“. Единствено сладкишите и всички детски персонажи, шестващи из телевизионните програми, бяха в състояние да я впечатлят. Тя гледаше сменящите се образи, сякаш ги виждаше за пръв път. Броеше на пръсти и никога не грешеше. Назоваваше предметите, разпознаваше хората, не ги заговаряше при първа среща и изобщо не съзнаваше, че се е научила да ходи и да говори на възраст, когато вече никой не очакваше това от нея.

Колко пъти Жералдин и Жан Баратие бяха чували от големите светила, че това усмихващо се момиченце никога няма да има мозъка на дете на нейната възраст? Колкото консултации, толкова пъти. До момента, в който един мъж с бяла престилка, изпод която се подаваше розова риза, заключи:

-      Трябва да приемете, че тя е такава.

Докато той произнасяше тези думи, Елза подскачаше из коридора, оповестявайки гръмко желанието си да получи ягодов сладолед. Загледан в малката си пациентка, професорът бе добавил, че тя е красива и щастлива. В края на краищата това беше по-важно, отколкото всичко останало, и тя с пълно право обичаше ягодовия сладолед, „защото той е най- хубавият“.

-      Твоята риза е ягодова.

Посещенията от този род бяха прекратени. Всеки ден Жералдин се съсредоточаваше върху делничното, необходимото усилие. Напредък след напредък. Думите започнаха да съответстват на предметите, изпълниха се със смисъл. Едно изречение, две изречения. Петнайсет. Хиляда. Да запълва ча-совете, за да преминава през тях. Да заведе Лола на балет... С Елза на ръце, в скута, за ръчичка. За ръчичка. Останалото да го забрави... Всичко останало. Но да влиза в сблъсък с него нощ след нощ, гризейки ноктите си до кръв, докато Лола сънуваше летящите високо в небето самолети.

Когато времето позволяваше и Елза не крещеше, двете сестри лягаха на тревата в просторната градина. Лола гледаше миниатюрните бели стрели, които сестричката и се опитваше да измъкне от небето. Но къде отиваха те там горе, във висините? В свят, в който всичко виси във въздуха? Свят, чието опияняващо главозамайване Жан Баратие би желал да избегне? Бащата на Лола не вдигаше очи от земята. Той търгуваше, продаваше камъни, повърхности, стени. Отваряше дървената портичка в дъното на двора между две дървета, оформени като топки, и слизаше по пътеката, криволичеща към спокойната, тиха, широка, изумрудена Марна, в която хвърляше въдица. Следеше с поглед плувката, закачена за найлоновата корда. Несвободен, отчаян в надеждите за добър улов, той рисуваше във въздуха волути и спирали не с гъвкавата пръчка на въдицата, а с ръка, вдигната за малка глътка. Две малки глътки. Три. Плоски, после бутилки, из-ползвани като житейски патерици. В желанието си да върви изправен, този мъж бе изгубил контрола над живота си. Лола бе на четиринайсет години, а Елза - на девет.

-       Татко! Татко! Татко!

Малката никога не преставаше да си проси застъпничество и закрила. Тук нямаше нито закъснение, нито лишение. Понякога Лола изпитваше завист към сестра си. Особено когато в края на същата година не успя да вземе изпитите и да влезе в лицея. Майка и не и се скара, а седна на леглото до нея и каза:

-       Не е проблем, ако повториш. Проблем е, ако се отчаеш.

Тя не каза нищо повече, но в светлосенките на тази стая

младото момиче ясно видя какво прикриваше майка и. То бе неясно, но осезаемо, като лепкаво тресавище. Баща и вече бе затънал в него, без да извика за помощ. Жералдин бе вдигнала глава:

-        Аз винаги ще бъда тук. Но разчитам много и на теб самата.

Лола бе повторила, а после, макар и съвсем на ръба, бе

взела зрелостните си изпити без никаква идея за това каква специалност да избере. Най-добрата и приятелка Наташа се записа в правния факултет. Лола я последва. Правото е нещо сериозно. Но тя не се виждаше адвокатка или юристка. Представяше си по-скоро, че ще работи в областта на недвижимите имоти. Преди в дома им не спираха да говорят за агенцията, поета от леля и и чичо и, и по този начин избяг¬ваха да споменават за други неща. Последваха три години сериозна работа, извоюван адвокатски лиценз без никакви отлагания, нито повтаряне. Наташа си бе наумила да се яви на конкурс в „Ер Франс“.

-       Ела с мен, по-добре ще е, ако сме двете!

Записаха се като на шега и заедно успяха. Лола, която през детството си се взираше в следите, оставяни от самолетите в небето, дори не си и помисли, че прави това, за да премине през времето, без да поглежда назад. На нея не би и хрумнало да се впусне сама в нещо толкова налудничаво. Но в професията нямаше нищо екстравагантно, тя се подчиняваше на точни и конкретни правила, които и носеха спокойствие.

Светът вече бе на една ръка разстояние, а житейският опит споделен в моментите, когато двете млади жени се засичаха в парижкия апартамент, който Жан Баратие бе купил преди години. Той непрекъснато повтаряше, че стойността му ще се покачи.

-      Париж-Ноазиел, двайсет и седем минути с регионални¬те влакове RER. Когато отидеш да учиш там, ще се връщаш за почивните дни и ще ходим да ловим риба.

-      Знаеш много добре, че не обичам да ходя на риболов.

-      Не искаш ли да ми доставиш поне малко удоволствие?

-      Вземи Елза!

-      Сестра ти мрази животните. Рибите - още повече.

-      Татко!

-      Ти си една неблагодарница.

Баща и притежаваше чара да говори неща като тези, които оставяха бразди, подобни на следите от самолет. В края на краищата се заличаваха, но при полетите освен отиване има и връщане. Ледено и бяло. Мълчаливо и осезаемо. Вечно като спомена за някоя постъпка или жест.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: