Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Белканто

Ан Патчет

Красивата оперна певица Роксан Кос е поканена да пее на частно парти в чест на японски бизнесмен. Изгасването на светлините обаче не е част от изпълнението – то бележи нахлуването на терористи в къщата на домакина на партито, вицепрезидент на неназована южноамериканска държава. Мисията на въоръжените нападатели е да пленят президента, но него го няма – предпочел е да гледа любимия си сапунен сериал пред класическата музика.

Десетки знатни гости са взети за заложници. Къщата е обградена от полиция и военни. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 344
  • Тегло: 0.200 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Сиела
 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна…“

С това нежно изречение започва шедьовърът „Белкантo“, най-известният роман на американската писателка Ан Патчет.

Красивата оперна певица Роксан Кос е поканена да пее на частно парти в чест на японски бизнесмен. Изгасването на светлините обаче не е част от изпълнението – то бележи нахлуването на терористи в къщата на домакина на партито, вицепрезидент на неназована южноамериканска държава. Мисията на въоръжените нападатели е да пленят президента, но него го няма – предпочел е да гледа любимия си сапунен сериал пред класическата музика.

Десетки знатни гости са взети за заложници. Къщата е обградена от полиция и военни. Започват преговори. Никой не очаква, че обсадата ще продължи седмици и месеци, но точно това се случва. Терористите и техните заложници се научават да живеят заедно, да се справят с напрежението и различията, а скоро се появява и любовта.

Музиката е езикът, който всички в къщата разбират. Тя може да спасява, тя може да убива. Нейната магия струи от всеки ред на Ан Патчет. Чуйте я.

Откъс от книгата

Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше за целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят и вида ѝ: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. Италианците и французите викаха: „Brava! Brava!“, а японците се извръщаха от тях. Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова ли бърза бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха? Бяха така захласнати от красотата на гласа ѝ, че искаха да покрият устните ѝ със своите, да я изпият. Може би музиката можеше да се предава, поглъща, притежава. Какво ли е да целунеш устни, които са държали в себе си подобен звук?

Някои от тях я бяха обичали с години. Притежаваха всяка плоча, която бе издала. Водеха си дневник и записваха всяко място, на което са я гледали, отбелязваха музиката, имената на състава, диригента. Онази вечер там имаше и други, които пък не бяха чували името ѝ, а ако ги бяха попитали, щяха да кажат, че операта е сбор от безсмислени котешки мяукания и че по-скоро биха предпочели да прекарат тези три часа на зъболекарския стол. Това бяха хората, които сега плачеха открито, онези, дето бяха толкова заблудени досега.

Никой не се уплаши от тъмнината. Едва я забелязваха. Продължаваха да аплодират. Хората, които живееха в други страни, предположиха, че тук непрекъснато стават такива неща. Че електричеството ту светва, ту изгасва. Домакините знаеха, че това действително е така. Освен това токът спря в пълно съответствие с драматичния момент, сякаш светлината им казваше: „Нямате нужда да виждате. Слушайте.“ Това, за което никой не се замисли, бе защо и свещите, поставени на всяка маса, загаснаха, може би точно в същия момент или миг преди това. Залата се изпълни с приятната миризма на току-що духнати свещи – сладникава и нищо невещаеща. Миризма, която означаваше, че вече е късно, че е време за лягане.

Те продължиха да ръкопляскат. Предположиха, че целувката продължава.

Роксан Кос, лирично сопрано, беше единствената причина г-н Хосокава да посети тази страна. Господин Хосокава пък бе единствената причина, поради която всички останали бяха дошли на тържеството. Не беше място, което някой просто така ще реши да посети. Причината страната домакин (бедна държава) да организира неразумно разточителното тържество за рождения ден на един чужденец, когото едва ли не подкупиха, за да присъства, беше, че този чужденец бе основателят и председателят на „Нансей“, най-голямата корпорация за електроника в Япония. А най-сладостната мечта на страната домакин беше г-н Хосокава да им се усмихне, да им помогне по някой от стотиците начини, от които те се нуждаеха от помощ. Тя би могла да се осъществи чрез обучение или търговия. Да се построи завод (това беше една тъй скъпоценна мечта, че почти не смееха да я изрекат) тук, където евтината работна ръка би донесла печалба за всички страни. Индустриалното производство би могло да изтегли икономиката встрани от отглеждането на кока и опиумен мак, създавайки илюзията за страна, която обръща гръб на основните съставки на кокаина и хероина, така че да се стимулира чуждестранната помощ и трафикът на въпросните наркотици да не бъде толкова очебиен. Но този план не бе успял да заработи досега, защото японците по природа са изумително предпазливи. Те вярват в опасността и в слуховете за опасностите, които подобни държави представляват, затова самият факт, че лично г-н Хосокава, а не някой вицепрезидент, нито пък политик, дойде да седне на тази маса, беше доказателство, че може би ще им протегнат ръка. И вероятно щеше да се наложи да уговарят и молят тази ръка, дори да я извадят от собствения ѝ дълбок джоб. Но това посещение с невероятната вечеря в чест на рожденика, достигнала своя връх с изпълнението на оперна звезда, с няколко планирани за следващия ден срещи и посещения на заводски площадки, ги приближаваше със светлинни години по-близко от когато и да е било до целта – и затова атмосферата в залата ухаеше на сладки обещания. На тържеството присъстваха и представители на половин дузина страни, които бяха преднамерено заблудени относно естеството на намеренията на г-н Хосокава, инвеститори и посланици, които може би нямаше да подтикнат правителствата си да вложат пари в страната домакин, но със сигурност щяха да подкрепят всяко начинание на „Нансей“, сега обикаляха из залата в черни вратовръзки и официални костюми, вдигаха тостове и се смееха.

Що се отнася до г-н Хосокава, пътуването му не бе свързано с бизнес, дипломация или пък приятелство с президента, както по-късно щяха да пишат вестниците. Господин Хосокава мразеше да пътува и не познаваше президента. Той пределно ясно беше изтъкнал намеренията си или по-скоро липсата на намерения. Не възнамеряваше да строи завод. Никога не би се съгласил да пътува до някаква непозната държава само за да отпразнува рождения си ден с хора, които не познава. Не му се искаше да отбележи тази дата дори с хора, които наистина познава, най-малкото пък петдесет и третия си рожден ден, за който смяташе, че изобщо не е забележителна годишнина. Досега беше отхвърлил пет-шест настоятелни покани от същите тези хора за точно това тържество, докато те не му обещаха като подарък присъствието на Роксан Кос.

А ако тя присъства, кой ли би отказал? Все едно колко странно, колко неуместно, колко заблуждаващо можеше да се окаже, кой би казал „не“?

Но първо да си спомни един друг рожден ден – единайсетия му рожден ден, на който Кацуми Хосокава за първи път чу опера, Риголето на Верди. Баща му го беше завел в Токио с влака и двамата заедно отидоха пеша да театъра в проливния дъжд. Беше 22 октомври, дъждът бе есенен и студен, а улиците – покрити с тънък като хартия слой мокри червени листа. Когато пристигнаха в токийската фестивална зала „Метрополитън“, потниците под палтата и пуловерите им бяха мокри. Билетите, които чакаха в портфейла на бащата на Кацуми Хосокава, също бяха мокри и обезцветени. Двамата нямаха кой знае колко добри места, но погледът им към сцената не срещаше прегради. През 1954 г. парите имаха висока стойност, билети за влак или опера бяха нещо невъобразимо. В други времена подобно представление би се сторило твърде сложно на едно дете, но това ставаше само няколко години след войната и децата тогава можеха да разберат един куп неща, които изглеждат невъзможни за днешното поколение. Изкачиха се по високите стълби до местата си, като внимаваха да не поглеждат надолу в зашеметяващата бездна под тях. Покланяха се и молеха за извинение всеки човек, който се изправяше, за да стигнат до местата си, а после спуснаха седалките и се настаниха. Бяха дошли рано, но имаше и други преди тях, тъй като част от лукса, включен в цената на билета, беше правото да седиш тихо на това красиво място и да чакаш. Зачакаха, баща и син, без да проговорят, докато най-сетне се спусна тъмнината и първата въздишка на музиката раздвижи въздуха някъде дълбоко под тях. Миниатюрни хора, насекоми всъщност, се измъкнаха иззад завесите, отвориха уста и с гласовете си позлатиха стените със своите копнежи, страдания, с безграничната си, неспокойна любов, която щеше да поведе всеки един от тях към собствената му разруха.

Точно по време на това представление на Риголето операта се запечата в сърцето на Кацуми Хосокава, едно послание, написано върху розовата вътрешност на клепачите му, което той четеше наум, докато спеше. Много години по-късно, когато всичко беше бизнес, когато работеше повече от всички в една страна, чиито ценности са структурирани около усърдната работа, той вярваше, че животът, истинският живот, е нещо, съхранено в музиката. Истинският живот бе съхранен в нотите наЕвгений Онегин на Чайковски, докато ти излизаш в света и посрещаш задълженията, които се изискват от теб. Естествено, той знаеше (макар да не го разбираше съвсем), че операта не е за всеки, но вярваше, че за всеки има по нещо. Плочите, които обожаваше, редките възможности да види представление на живо – това бяха белезите, чрез които измерваше способността си да обича. Не съпругата си, дъщерите или работата. Никога не се досети, че някак си е прехвърлил онова, което се предполагаше да изпълва всекидневието му, към операта. Обаче знаеше, че без нея тази част от същността му би била изцяло заличена. В началото на второ действие, когато Риголето и Джилда пеят заедно и гласовете им се преплитат, извисяват, той се пресегна и хвана баща си за ръката. Нямаше понятие какво казват те, нито пък знаеше, че играят ролите на баща и дъщеря, усещаше само, че трябва да се хване за нещо. Притегателната им сила бе толкова голяма, че той имаше усещането, че пада напред от високото си и далечно място.

Подобна любов подхранва лоялността, а г-н Хосокава беше лоялен човек. Никога не забрави значението на Верди в живота си. Привърза се към определени певци, както става обикновено. Направи си специални колекции от Шварцкопф и Съдърланд. Вярваше, че геният на Калас е над всички други. В дните му никога нямаше много време, не и този вид време, което подобни интереси определено изискват. Навикът му беше, след като е вечерял с клиенти и е свършил с документацията, да посвети трийсет минути преди заспиване на музиката и да чете някое либрето. Изключително рядко, може би пет недели в годината, намираше три последователни часа, за да може да изслуша някоя опера от началото до края ѝ. Веднъж, към края на четирийсетте си години, изяде развалена мида и получи ужасно хранително натравяне, което го задържа вкъщи в продължение на три дни. Спомняше си това време с не по-малко радост от коя да е ваканция, тъй като си пускаше Алцина на Хендел непрекъснато, дори докато спеше.

Дъщеря му Киоми му купи първия запис на Роксан Кос за рождения ден. Много трудно ѝ беше, когато трябваше да избира подарък на баща си, затова, щом видя диска с непознато за нея име, реши, че трябва да рискува. Но не непознатото име я привлече, а лицето на жената. Всички снимки на известни сопрани дразнеха Киоми. Те все надничаха над ветрилата или се взираха през нежни мрежести воали. А Роксан Кос я гледаше фронтално, дори брадичката ѝ бе опъната, очите широко отворени. Тя посегна към нея, преди дори да е забелязала, че става дума за Лучия ди Ламермур. Колко ли записа на тази опера притежаваше баща ѝ? Няма значение. Подаде парите на момичето зад щанда.

След като г-н Хосокава пусна диска и седна в стола си да го послуша, повече не се върна към работата същата вечер. Сякаш пак беше момчето от онези високи столове в Токио, пъхнало ръка в голямата и топла длан на баща си. Пускаше диска отново и отново, като прехвърляше нетърпеливо всичко, което не беше нейният глас. Този глас се извисяваше топъл, сложен, напълно безстрашен. Как можеше да е толкова контролиран и същевременно тъй неудържим? Той повика Киоми и тя застана на прага на кабинета му. Отвори уста да каже нещо „...да?“ или „...какво?“, или „...моля?“ – но преди да успее да произведе звук, чу този глас, жената с открития поглед от снимката. Баща ѝ дори не продума, само махна с отворена длан към тонколоната. Почувства се невероятно доволна, че е свършила нещо толкова правилно. Музиката я възхваляваше. Господин Хосокава затвори очи. Замечта. През следващите пет години той присъства на осемнайсет представления на Роксан Кос. Първия път беше по щастливо стечение на обстоятелствата, останалите той пътува специално до града, където тя пееше, като си създаваше там работа за оправдание. Гледа Сомнамбула три нощи поред. Никога не я потърси и не направи нищо, с което да се открои от обикновената публика. Не смяташе, че неговото възхищение към таланта ѝ надвишава това на останалите. По-скоро вярваше, че само глупак не би изпитал това, което той чувстваше към нея. Нямаше какво повече да иска, освен привилегията да седне и да я слуша.

Прочетете профила на Кацуми Хосокава в кое да е бизнес списание. Той не говори за страст, защото страстта е лично нещо, но операта винаги присъства, онзи аспект от човешките интереси, който го прави да изглежда по-достъпен. Другите топ бизнесмени ги показваха как клечат с въдици по шотландските реки или пилотират собствения си лиърджет към Хелзинки. А г-н Хосокава го снимаха у дома, в кожения стол, на който седеше, когато слушаше музика, със стереосистема „Нансей“ ЕХ-12 зад гърба му. Стигаше се и до неизбежния въпрос за любими изпълнители. И идваше неизменният отговор.

За хонорар, който значително превишаваше разходите по останалата част от тържеството (храна, обслужване, транспорт, цветя, охрана), Роксан Кос се остави да я убедят да дойде на събитието, тъй като то се падаше във времето между края на сезона в „Ла Скала“ и началото на представленията ѝ в „Театро Колон“ в Аржентина. Тя нямаше да присъства на вечерята, а щеше да дойде към края ѝ и да изпълни шест арии под акомпанимента на своя пианист. С писмо съобщиха на г-н Хосокава, че може да предяви желанията си, ако приеме поканата, и макар домакините да не можеха да обещаят нищо, те щяха да ги предадат на госпожица Кос, за да ги обмисли. Когато светлините угаснаха, тя току-що беше приключила арията от Русалка, избрана по негово желание. Това трябваше да е завършекът на програмата, макар че кой можеше да предвиди дали тя не би изпълнила бис, та дори два, ако бяха останали на светло?

Господин Хосокава избра Русалка, за да покаже уважението си към госпожица Кос. Тя беше коронната роля в репертоара ѝ и нямаше да изисква допълнителна подготовка от нейна страна, партия, която със сигурност би включила в програмата, дори да не беше помолил за нея. Той не изяви желание за нещо изумително необичайно като например арията от Партенопа, за да се покаже познавач. Просто искаше да я чуе как пее Русалка, застанал близо до нея в залата. Ако някоя човешка душа си мечтае за мен, дано все още ме помни, когато се събужда! Преди години преводачът му беше написал това, преведено от чешки.

Тъмнината продължаваше. Аплодисментите започваха да показват минимален спад. Хората премигваха и се напрягаха да я видят отново. Минаха минута-две, но присъстващите не се притесниха. После Симон Тибо, френският посланик, на когото, преди да дойде в тази страна, бяха обещали далеч по-примамлив пост в Испания (несправедливо отреден на друг кандидат като отплата за задкулисни политически услуги, докато Тибо и семейството му си приготвяха багажа), забеляза изпод кухненската врата, че светлината там е включена. Той първи разбра. Почувства се така, сякаш изведнъж го събудиха от дълбок сън, опиянен от алкохол, свинско и Дворжак. Хвана жена си за ръката, пресегна се за нея в тъмното, докато тя все още ръкопляскаше, и я придърпа в тълпата, тъмни тела, в които, без да вижда, се притисна. Тръгна към стъклената врата, за която помнеше, че е в другия край на салона, изпружил врат, мъчейки се да улови светлина от звездите за ориентация. Това, което видя, беше тънък насочен лъч светлина, един, после още един, и той усети как сърцето му се свива в гърдите, чувство, което можеше да се опише единствено като униние.

– Симон? – прошепна жена му.

Мрежата, впримчила плътно къщата, вече бе на мястото си и макар първият му импулс, естественият му импулс, да беше независимо от обстоятелствата да продължава напред, за да се опита да изпревари неприятностите, чистата логика го задържа. По-добре не привличай вниманието върху себе си. По-добре да не даваш пример. Някъде отпред пианистът целуваше оперната певица, затова и посланик Тибо обгърна жена си Едит в прегръдка.

– Ще пея на тъмно – обади се Роксан Кос,  – ако някой не ми намери свещ.

При тези думи стаята се вдърви и последният миг на аплодисментите се превърна в тишина, след като забелязаха, че свещите също са изгасени. Беше краят на вечерта. Бодигардовете вече дремеха по колите като големи, прехранени кучета. Из цялата стая мъжете започнаха да пъхат ръце в джобовете си и откриваха там само прилежно изгладени кърпички и хартиени банкноти. Надигна се глъчка от гласове, шум от разбутване и крачки и после, като по чудо, лампите светнаха.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: