Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Белезите на времето

Даниел Стийл

История на оцеляването... за двама души, изгубили всичко, но съумели да докоснат надеждата!

През един ветровит летен ден, докато мъглата се стеле над крайбрежието на Сан Франциско, една самотна фигура, съпровождана от куче, се разхожда по плажа. Трагедията вече е белязала живота на единадесетгодишната Пип Макензи: преди девет месеца един ужасен инцидент е потопил майка й в неутешима скръб. Но през този хладен юлски следобед Пип среща някой, който изпълва нейния тъжен и сив свят с цветове и светлина. И в нейната невинност и в неговата доброта се запалва една искра, която ще промени живота на всички и ще сложи началото на едно пътуване на надеждата.

  • Корица: Мека
  • Страници: 352
  • Тегло: 0.390 кг
  • Издадена: 2004 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Даниел Стийл
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

История на оцеляването... за двама души, изгубили всичко, но съумели да докоснат надеждата!

През един ветровит летен ден, докато мъглата се стеле над крайбрежието на Сан Франциско, една самотна фигура, съпровождана от куче, се разхожда по плажа. Трагедията вече е белязала живота на единадесетгодишната Пип Макензи: преди девет месеца един ужасен инцидент е потопил майка й в неутешима скръб. Но през този хладен юлски следобед Пип среща някой, който изпълва нейния тъжен и сив свят с цветове и светлина. И в нейната невинност и в неговата доброта се запалва една искра, която ще промени живота на всички и ще сложи началото на едно пътуване на надеждата.

С много деликатност и състрадание Даниел Стийл изследва крехките връзки между майки и дъщери, съпрузи и съпруги, членове на семейството и дългогодишни приятели. Нейният пропит с много искреност и страст роман ни превежда през сложния и противоречив свят на изгубеното щастие и сигурност към благословената вяра, която изплува дори от най-тъмните дълбини на страданието.

Биография и факти за автора

Даниел СтийлДаниел Стийл е авторка на множество бестселъри. Общият тираж на нейните романи е 125 милиона. Продала е над 550 милиона книги. Романите й са били в списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс 390 седмици. 23 нейни произведения са екранизирани.

Даниел Стийл е родена на 14 август 1947 г. в Ню Йорк, САЩ, в семейство на предприемач и дъщеря на португалски дипломат. Детството на Даниел преминава във Франция с родителите й. Често е била на разкошни балове и коктейли, което й позволява да опознае света на богатите и знаменитите.

Родителите й се развеждат, когато тя е само на 7 години. След това с баща си се връща в Ню Йорк, а майка й остава в Европа. Джон Шулейн се заема с възпитанието на момиченцето. Още като дете тя започва да пише разкази, по-късно и стихове. Средно образование бъдещата писателка получава във Франция, а през 1963 г. учи в школа по дизайн. През 1967 г. завършва Ню Йоркския университет.

През 1965 г., едва 18 годишна, Даниел Стийл се омъжва за банкера Клод Ерик Лазард. Продължавайки обучението си в университета, Даниел пише първия си роман. След раждането на първата й дъщеря, Стийл работи в рекламна агенция. Клиентите са много доволни от нейните проекти, някои даже я съветват сериозно да се заеме с писателска дейност.

Отношенията със съпруга приключват 9 години след сватбата. Преди развода излиза от печат първата й книга, с която дава заявка за бъдеща блестяща писателка. Основните елементи на романа са семейни ценности, минали събития и трагична съдба на героите.

Стийл отново се омъжва. Този път избранникът й е Дани Зугелдер. Бракът им бързо се разпада. Следващият й съпруг е бившият наркоман Уйлям Тот. Скоро се ражда синът й Николас.  Даниел се развежда и получава детето. Опитът й става основа на следващия роман - "Спомен". В него тя описва страха и болката на жена, която се опитва да помогне на мъжа си - наркоман.

Писателката гледа с оптимизъм към бъдещето и се омъжва за четвърти път през 1981 г. за писателя Джон Трейна. Той осиновява сина й Ник и му дава фамилното си име. Тя от своя страна осиновява двете му деца от първия брат. Раждат им се още пет деца: Саманта, Виктория, Ванеса, Макс и Зара.

Даниел Стийл смята за много важно да прекарва повече време с децата. Тя пише през нощта, и спи само по 4 часа. Всяка година тя издава 3-4 книги. Но както признава самата писателка, понякога работата над роман може да продължи и три години.

През 1993 година Стийл съди съпруга си - писател, който в своя книга разкрива, че не е биологичен баща на Ник. Съдията обаче преценява, че тъй като Даниел Стийл е публична личност, случаят не може да попадне под действието на закона за тайната на осиновяването. Така злополучната книга е публикувана.

Децата на писателката дотогава не знаят, че брат им Ник е осиновен от Джон. Скандалът става причина за края на този брак. Използвайки печалния си опит, тя пише книгата "Зла умисъл", в който  щастливият брак на героинята се руши, защото таблоидите узнават истината за миналото й, което тя е криела много години.

Синът й  Николас, който се оказва в центъра на скандала, се самоубива през 1997 г. По-рано се разбира, че той е болен от биполярно афективно разтройство. В памет за него Даниел Стийл пише книга за любимия си син "Неговата ярка светлина". Тя основава фондация на името на Ник Трейна, която помага на хора с психични проблеми.

Стийл се омъжва за пети път. Този път избранникът е финансистът  от Силиконовата долина Том Перкинс. Бракът им продължава по-малко от 2 години и приключва през 1999. На него е посветен романът "Клон и аз", по признание на писателката.

През 2003 г. романистката открива художествена галерия в Сан Франциско. През 2006 г. дава началото на парфюм "Даниела". Това е аромат, създаден специално за читателките на г-жа Стийл и се продава само в няколко магазини.

Днес писателката живее в Сан Франциско, но обича да пътува до Франция. Впрочем, действието на повечето й романи се развива именно в Сан Франциско.

Част от романите й, с които е популярна у нас са Смелостта да обичаш, Без драскотина, Белезите на времето, Втори шанс, Заедно завинаги, Игра на власт, Идеален живот, Невинни лъжи, От пръв поглед, Победители, Предателство, Приятели завинаги, Развод, Светлините на Юга, Сестри, Съпруга на конци, Ударите на сърцето, Хотел „Вандом”, Целувката, Чарлс Стрийт 44, Честит рожден ден, Пегас, Кънтри и др.

 

Откъс от книгата

ПЪРВА ГЛАВА

Беше един от онези хладни, мъгливи летни дни в Северна Калифорния. Вятърът вилнееше над дългия плаж, извит като полумесец, издигайки във въздуха облаци златист пясък. Едно малко момиче, облечено в червени шорти и бял пуловер, се разхождаше бавно по плажа, обърнало глава срещу вятъра, докато кучето й душеше водораслите, изхвърлени от вълните върху брега.

Момичето имаше къдрава червена коса, топли кехлибарени очи със златисти точици и лице, поръсено с безброй лунички. Тези, които познаваха децата, щяха вероятно да определят възрастта й на някъде между десет и дванадесет години. Беше дребничка и изящна, със слаби грациозни крака. А кучето беше шоколадов лабрадор. Двамата вървяха бавно надолу от оградената плажна ивица към обществения плаж в другия край. През този студен ден не се меркаха курортисти. Но тя нямаше нищо против, нито пък кучето й, което от време на време към малките пясъчни вихрушки, издигани от вятъра. Лаят му ставаше по-яростен, когато видеше някой рак, и тогава малкото момиче се смееше. Беше очевидно, че двамата са добри приятели. Нещо в начина, по който вървяха заедно, подсказваше, че водят самотен и уединен живот. Всеки, който ги видеше, щеше да усети, че не за пръв път се разхождат сами край морето.

През повечето дни на плажа беше горещо и слънчево, както би могло да се очаква през юли, но когато над залива се спускаше мъгла, ставаше мразовито и студено. Можеше да се види как валмата й се стелят като пелена над вълните, носейки се право към високите извивки на Голдън Гейт. Понякога мостът се виждаше от брега. Сейф Харбър се намираше на тридесет и пет минути на север от Сан Франциско и почти половината от жителите на градчето оформяха едно затворено общество. Къщите им бяха разположени покрай оградената крайбрежна ивица, точно зад дюните. Пред оградата имаше малка будка с пазач, който не допускаше нежелани посетители. До плажа можеше да стигне само от къщите, които го ограждаха. В другия край на бреговата ивица общественият плаж. Там се издигаха редица от по-обикновени и по-занемарени къщи, които също гледаха към морето. През горещите слънчеви дни общественият плаж беше претъпкан с посетители и трудно се намираше свободно място. Но частният плаж през повечето време пустееше и много рядко можеше да се срещне някой курортист.

Детето току-що бе стигнало до мястото на плажа, където бяха разположени по-обикновените къщи, когато съзря един мъж, седнал върху сгъваем платнен стол. Непознатият рисуваше картина с водни бои, подпряна на статив. Момичето се спря и го загледа от доста голямо разстояние, а лабрадорът се спусна към дюната в преследването на някакъв интересен аромат, довян от вятъра. Малкото момиче приседна на пясъка и започна да наблюдава работата на художника. Намираше се достатъчно далеч и отначало той не усети присъствието й. Харесваше й да го гледа - мъжът излъчваше нещо солидно и познато. Някакво спокойствие струеше от него, докато вятърът рошеше късо подстриганата му тъмна коса. Детето обичаше да наблюдава хората по начин, който използваха рибарите понякога - да стоят надалеч от рибите, но без да ги изпускат от поглед. То остана седнало на пясъка дълго време, а художникът продължаваше да работи. Забеляза, че върху картината бяха нарисувани лодки, каквито нямаше в морето. Измина известно време, кучето се върна и седна до господарската си къща на пясъка. Тя го погали, без да го поглежда - очите й бяха вперени в морето, като от време на време се стрелкаха към художника.

След малко се изправи и се приближи безшумно, докато застана на известно разстояние зад него от едната му страна. Непознатият не забеляза присъствието й, но така тя можеше по-добре да вижда как напредва картината му. Харесваха й цветовете, които той полагаше, а особено много й се понрави залезът, който бе нарисувал. Кучето изглежда се отегчи и се изправи, очаквайки заповед от господарката си. Измина още малко време, преди тя да се приближи достатъчно близо, за да я забележи художникът. Той вдигна сепнато глава, когато кучето се втурна покрай него, вдигайки зад себе си вихрушка пясък. Чак тогава мъжът се озърна и съзря детето. Но не каза нищо и продължи да работи, изненадан, че тя не помръдваше и продължаваше да го наблюдава. Момичето стоеше все така неподвижно, когато половин час по-късно той отново извърна глава, докато смесваше няколко бои върху палитрата си.

И двамата не продумаха, ала тя продължи да го гледа и накрая се отпусна върху пясъка. Там беше по-топло и бе на завет от вятъра. Художникът, също като нея, беше облечен с пуловер, но вместо шорти носеше джинси, а краката му бяха обути в чифт износени мокасини. Лицето му бе силно загоряло и леко загрубяло от вятъра, а докато работеше, тя забеляза, че има хубави ръце. Беше приблизително на същата възраст като баща й - някъде над четиридесет години. Когато мъжът се обърна, момичето все още беше там. Погледите им се срещнаха, но нито един от двамата не се усмихна. Той от доста дълго време не бе разговарял с дете.

- Обичаш ли да рисуваш? - Мъжът не можеше да си представи някаква друга причина, за да продължава да седи там и да го наблюдава, освен че навярно иска да стане художничка. В противен случай досега отдавна да се бе отегчила. Всъщност на нея просто й харесваше мълчаливото присъствие на друг човек, възможността да бъде близо до някого, пък бил той и един непознат. По някакъв начин й се струваше, че споделя самотата си с някой приятел.

- Понякога - предпазливо отвърна тя. В крайна сметка той все пак беше непознат, а тя знаеше какви са правилата по отношение на непознатите. Майка й винаги й повтаряше да не разговаря с хора, които не познава.

- Какво обичаш да рисуваш? - попита художникът. Гледаше надолу, докато почистваше четката си. Имаше красиво лице с изсечени черти и трапчинка на брадичката. С широките си рамене и дълги стройни крака той излъчваше едновременно някакво спокойствие и сила. И въпреки че седеше върху ниския сгъваем стол, се виждаше, че е висок мъж.

- Обичам да рисувам кучето си. Как така сте нарисували тези лодки, когато ги няма в морето?

Той се извърна към нея и този път се усмихна, когато погледите им отново се срещнаха.

- Представям си ги. Искаш ли и ти да опиташ? - Подаде й един малък скицник и молив. Беше очевидно, че момичето няма намерение да си тръгва скоро. Тя се поколеба, после се изправи, приближи се и взе скицника и молива.

- Мога ли да нарисувам кучето си? - Малкото й деликатно личице беше напълно сериозно, когато зададе въпроса. Явно се чувстваше поласкана, че той й бе дал от своите пособия за рисуване.

- Разбира се. Можеш да нарисуваш всичко, което искаш. - Двамата не се запознаха, но въпреки това останаха един до друг известно време, докато тя работеше. Момичето изглеждаше напълно погълнато от рисунката си. - Как се казва той? - попита художникът, когато лабрадорът мина покрай тях, зает с преследването на чайките по пясъка.

- Мус - отвърна момичето, без да вдига поглед от рисунката.

- Май не ми изглежда много намусен. Но името е хубаво - отбеляза той, нанесе някакви поправки върху картината и се загледа намръщено в нея.

- Означава десерт. На френски, и при това шоколадов.

- Предполагам, че така е по-добре - кимна доволно художникът. Почти бе приключил с работата си за деня. Часът бе четири следобед, а бе излязъл на плажа веднага след като обядва. - Говориш ли френски? - попита, по-скоро за да каже нещо, а не от искрен интерес, и остана изненадан, когато тя кимна. Бяха минали доста години, откакто бе разговарял с дете на нейната възраст и не беше сигурен какво да й каже. Но тя бе толкова упорита в своето мълчаливо присъствие. Освен това, когато я погледна, забеляза, че като се изключи червената й коса, момичето малко приличаше на дъщеря му. На тази възраст Ванеса носеше дълга руса права коса, но имаше нещо сходно. Ако присвиеше очи, все едно виждаше дъщеря си.

- Майка ми е французойка - додаде момичето, оглеждайки рисунката си. Отново се бе натъкнала на същата трудност, както винаги когато рисуваше Мус - все не можеше да оформи както трябва задните му крака.

- Дай да погледна - предложи мъжът и протегна ръка към скицника, забелязал смущението й.

- Никога не мога да нарисувам задните крака - призна си момичето, докато му подаваше скицата. Двамата приличаха на учител и ученичка - рисуването бе създало мигновена връзка помежду им. А тя изглежда се чувстваше странно удобно в негово присъствие.

- Ще ти покажа... Може ли? - помоли мъжът за разрешение, преди да поправи рисунката й. Тя кимна. И много сръчно, с няколко внимателни движения на молива той разреши проблема. Скицата на кучето бе наистина забележително добра, дори и преди да нанесе последните щрихи. - Свършила си чудесна работа - похвали я, подаде й рисунката и сложи настрани скицника и молива.

- Благодаря, че я поправихте. Никога не знам как да нарисувам тази част.

- Следващия път ще знаеш - окуражи я мъжът и се захвана да прибира боите си. Беше застудяло, но сякаш нито един от двамата не забеляза.

- Ще се прибирате ли? - Тя изглеждаше разочарована и сърцето му се сви, когато надникна в меките дълбини на кафявите й очи и съзря там огромна самота. Нещо в нея го трогваше, раздвижваше най-нежните струни в душата му.

- Става късно. - Мъглата се бе сгъстила. - Тук ли живееш или си дошла на гости? - Все още не знаеха имената си, ала това нямаше никакво значение за никого от тях.

- Тук съм за лятото. - В гласа й липсваше вълнение, когато го каза, дори сянка на усмивка не раздвижи устните й. Това го озадачи и някак разтревожи. Това го озадачаваше и тревожеше. Тя се бе промъкнала в самотния му следобед и сега, колкото и да бе странно, усещаше, че помежду им се бе изградила необяснима връзка.

- В заградената ивица ли живееш? - Той предположи, че бе дошла от север, и момичето кимна.

- А вие тук ли живеете? - поинтересува се тя на свой ред и в отговор той кимна към едно от бунгалата зад тях. - Художник ли сте?

- Предполагам. Както и ти - усмихна се мъжът и погледна към портрета на Мус, който тя здраво стискаше.

Нито един от двамата не искаше да си тръгне, но знаеха, че рано или късно ще трябва да го направят. Тя трябваше да се прибере у дома, преди майка й да се е върнала, иначе щеше да си има неприятности. Беше се измъкнала от детегледачката, която от часове говореше по телефона с приятеля си. Момичето знаеше, че детегледачката - шестнадесетгодишна тийнейджърка, въобще не се интересуваше дали повереното й дете е отишло на разходка край морето. През повечето време тя дори не го забелязваше, докато не се върнеше майка му и не попиташе за дъщеря си.

- Баща ми също рисуваше понякога. - Той забеляза, че момичето използва миналото време, но не бе сигурен дали искаше да каже, че баща й вече не рисува, или че ги е изоставил. Подозираше, че последното бе по-вероятно. Тя навярно бе дете от разрушено семейство, жадно за мъжко внимание. Всичко това му бе до болка познато.

- Той художник ли е?

- Не, инженер. Изобретява разни неща. - Момичето въздъхна и тъжно го погледна. - Предполагам, че е по-добре да се връщам у дома. - Сякаш за да я подкани, Мус се появи и застана до нея.

- Може би ще си видим отново. - Беше в началото на юли и лятото още бе пред тях. Но досега не я беше виждал и подозираше, че не идва често насам. Изглежда доста се бе отдалечила от дома си.

- Благодаря ви, че ми позволихте да рисувам с вас - учтиво промълви тя. Този път в очите й затанцува усмивка, а копнежът, който видя в тях, трогна душата му.

- На мен ми достави удоволствие - увери я мъжът и внезапно протегна ръка, чувствайки се малко неловко. - Между другото, името ми е Матю Боулс.

Тя се ръкува сериозно с него и той бе впечатлен от добрите й маниери. Наистина беше забележително малко създание и той искрено се радваше, че я срещна.

- Аз съм Пип Макензи.

- Доста интересно име. Пип? Съкратено ли е?

- Да. Мразя истинското си име - изкиска се тя и в този миг заприлича на малко момиче, каквото всъщност беше. - Филипа. Кръстили са ме на дядо ми. Не е ли ужасно? - Сбърчи лице в недоволна гримаса, която извика усмивка на устните му. Тя беше неустоима, особено с тези къдрави червени коси и безброй лунички. Всичко у нея му харесваше, а напоследък дори не бе сигурен дали изобщо харесва деца. Обикновено ги избягваше. Но това момиче беше различно. Имаше нещо магическо у нея.

- А пък на мен ми харесва. Филипа. Може би един ден и ти ще го харесаш.

- Не мисля така. Това е глупаво име. Пип ми допада много повече.

- Ще го запомня, когато пак се видим - усмихна й се той.

Двамата изглежда нарочно се бавеха - не им се искаше да се разделят.

- Ще дойда пак, когато мама отиде в града. Може би в четвъртък. - Той остана с впечатлението, че новата му приятелка се бе измъкнала тайно от къщи, но за щастие поне кучето я придружаваше. Внезапно, без никаква видима причина, се почувства отговорен за нея.

Сгъна стола си, взе старата олющена кутия, в която държеше боите си, и пъхна статива под мишница. Двамата останаха дълго загледани един в друг.

- Още веднъж благодаря, господин Боулс.

- Мат. И аз благодаря за посещението. Довиждане, Пип - почти тъжно изрече той.

- Довиждане. - Тя му махна с ръка, а после се отдалечи подобно на лист, отнесен от вятъра. Махна му отново и затича по плажа, следвана от Мус.

Той остана да гледа дълго след нея, питайки се дали някога ще я види отново и дали това има значение. Та в крайна сметка тя беше просто едно дете. Наведе глава, за да се предпази от вятъра и закрачи по дюната към малката си вила, носеща белезите на времето. Никога не заключваше вратата и когато влезе в кухнята и остави нещата си на масата, сърцето му се изпълни с неканената болка, която не бе изпитвал от години. Това е бедата с децата, помисли си той, докато си наливаше чаша вино. Те се прокрадват направо в душата ти, също като малка тресчица под нокътя и дяволски болеше да ги извадиш оттам. Но може би си струваше. Има нещо необикновено в нея, каза си той, докато си мислеше за малкото момиче от плажа. Погледът му се плъзна към портрета на друго момиче, нарисуван преди години, което невероятно много приличаше на малката Пип. Беше дъщеря му Ванеса, когато бе приблизително на същата възраст. Мъжът отиде в дневната и се отпусна тежко в старото протрито кожено кресло. Погледът му се зарея към кълбетата мъгла, стелещи се над океана. Но докато се взираше в тях, в съзнанието му изплува образът на малкото момиче с яркочервената къдрава коса, с лице, обсипано с безброй лунички и тъжни очи с цвят на отлежал коняк.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: