Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Баудолино

Умберто Еко

Измислици, които се превръщат в история...

Някъде в южен Пиемонт, там, където години по-късно ще се издигне град Александрия, Баудолино, малко селянче, надарено с богата фантазия и лъжлив език, впечатлява Фридрих Барбароса дотам, че той го осиновява.

 

  • Корица: Мека
  • Страници: 480
  • Тегло: 0.500кг
  • Издадена: 2003 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Умберто Еко
 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Измислици, които се превръщат в история...

Някъде в южен Пиемонт, там, където години по-късно ще се издигне град Александрия, Баудолино, малко селянче, надарено с богата фантазия и лъжлив език, впечатлява Фридрих Барбароса дотам, че той го осиновява.

Баудолино разказва измислици, но като по чудо всичко, което изрича, се превръща в История. По този начин, наред с други неща, той съставя фалшиво писмо уж от отец Йоан, легендарния владетел на християнско царство в далечния Изток, който по късно векове наред е разпалвал въображението на мнозина западни пътешественици.

Подбуден от измислиците на Баудолино, Фридрих повежда Третия кръстоносен поход за освобождаване на Божи гроб, но действителната му цел е да стигне до царството на отец Йоан.

Приключенски роман за рицари, история на едно невъзможно убийство, фантастичен разказ за причудливи същества - “Баудолино” е необикновена книга, плод на ерудицията на Умберто Еко и на тънкия му хумор.

 

Биография и факти за автора

Умберто ЕкоУмберто Еко  е италиански писател, философ-семиотик и медиевист, най-известен със  своите романи и есета.

Той е роден през  1932 в Алесандрия в италианската провинция Пиемонт. Баща му е счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 30-те и 40-те години.

По време на Втората световна война Умберто Еко и майка му Джована живеят в малко планинско село. През 1956 публикува първата си книга „Естетическата проблематика на Тома от Аквино“, разширение на докторската му дисертация, и започва да преподава в университета в Торино. След 1964 преподава във Флоренция и Милано, а през 1971 става професор в Болонския университет.

През следващите години Умберто Еко работи като културен редактор в RAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и писатели. След 1964 преподава във Флоренция и Милано, а през 1971 става професор в Болонския университет.

Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от средата на 70-те години до края на века.

„Семиотиката поначало е дисциплина, която изследва всичко, което може да бъде използвано, за да се лъже“ - Умберто Еко

Умберто Еко е бил отличен с над 30 титли от различни академични институции по света като Университета в Одеса, Нова Сорбона , Софийски университет "Св. Климент Охридски" , Буенос Айрес , Санта Клара , Москва, Берлин ,Квебек , Йерусалим и Сиена.

Откъс от книгата

Баудолино среща Никита Хониат

- Какво е това? - попита Никита, след като разгъна пергамента и с мъка разчете няколко реда от него.

- Това е първото ми упражнение по писане - отвърна Баудолино. - Откакто съм го написал, бях горе-долу на четиринайсет години и още бях диваче, го нося със себе си като талисман. По-късно написах много други, понякога дори пишех всеки ден. Струваше ми се, че съществувам само за да мога да разкажа вечер това, което ми се е случило от сутринта. След това се ограничих с месечни бележки, по няколко реда, колкото да си припомня основните събития. Мислех си, че като стана възрастен - както съм днес, - на основата на тях ще оставя едно "Животоописание на Баудолино".Така по време на пътуванията си носех със себе си цялата история на моя живот. Но при бягството от царството на отец Йоан...

- Отец Йоан ли? Никога не съм чувал за него.

- Ще чуеш от мен, и то много. Но да продължа: като бягах оттам, изгубих тези листове. Сякаш изгубих целия си живот.

- Ще разкажеш на мен което си спомняш. До мен ще стигнат частици от случки, късчета от събития и аз ще съградя от тях една повест, пронизана от замисъла на Провидението. Понеже ти ме спаси и ми дари краткото бъдеще, което ми остава, аз ще ти се отплатя, като ти възстановя миналото, което си загубил.

- А може би моята повест няма смисъл...

- Няма повести без смисъл. А аз съм от онези хора, които умеят да го открият дори там, където другите не го виждат. След което разказът се превръща в книга на живи хора, сякаш пронизителна тръба кара да се надигнат от гробовете си онези, които са били станали на прах от векове... Само че това изисква време, трябва да се разучат събитията, да се съпоставят, да се открият връзките между тях, дори тези, които не личат от пръв поглед. Но ние нямаме друга работа, твоите генуезци казват, че трябва да се чака тези побеснели кучета да се успокоят.

Никита Хониат, дворцов оратор, върховен съдия на Империята, съдия на Светото Було, логотет на Тайните или - както биха го нарекли латинците - канцлер на Византийския василевс, а също и историк на множество Комнини и Ангели, гледаше с любопитство човека, който стоеше пред него. Баудолино му бе казал, че са се срещали в Галиполи, по времето на император Фридрих, но ако Баудолино се бе намирал там, бил е един от многото придворни, докато Никита, който водеше преговорите от името на василевса, се бе откроявал много повече. Дали не лъжеше? Във всеки случай тъкмо той го бе отървал от яростта на завоевателите, бе го довел на сигурно място, бе го събрал с близките му и сега му обещаваше да го изведе от Константинопол...

Никита наблюдаваше своя спасител. Приличаше повече на сарацин, отколкото на християнин. Загоряло от слънцето лице, избледнял белег, който пресичаше цялата му буза, венец от все още рижа коса, който му придаваше лъвски вид. По-късно Никита щеше да се смае, като научи, че този мъж е на повече от шейсет години. Ръцете му бяха големи и когато си ги слагаше сключени на коленете, веднага привличаха погледа с възлестите си стави. Ръце на селянин, направени повече за мотика, отколкото за меч.

И въпреки това говореше на гръцки, без да се запъва и да пръска слюнка, както обикновено правят чужденците, а Никита го беше чул току-що да се обръща към завоевателите на някакъв техен чепат език, като говореше бързо и насечено като човек, който умее да го използва и за ругатни. От друга страна, предната вечер му беше казал, че притежава особена дарба: достатъчно му било да чуе двама души да разговарят на който и да е език, и той след малко вече можел да говори като тях. Странен дар, за който Никита смяташе, че е бил даден само на апостолите.

Животът в двора - и то какъв двор! - бе научил Никита да преценява хората със спокойно недоверие. Най-странното у Баудолино беше това, че каквото и да говореше, казваше го някак примижал към събеседника, сякаш за да го предупреди да не го взима на сериозно. Навик, в който не би имало нищо съмнително, ако не се срещаше у човек, от когото очакваш правдиви свидетелства, заслужаващи да се превърнат в История. Но от друга страна, Никита беше любопитен по природа. Обичаше да слуша разказите на хората, и то не само за неща, които не знаеше. Дори когато му преразказваха случки, които беше видял със собствените си очи, той ги възприемаше от нова гледна точка, сякаш се намираше на върха на една от онези планини по иконите и гледаше камъните, както ги гледаха апостолите отгоре, а не като верующите, от ниското. Обичаше също да разпитва латинците, толкова различни от гърците, дори само заради техните съвсем нови езици, дето един с един не си приличаха.

Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.

За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.

Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил - тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.

Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево - от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни.

Тази утрин на срядата, четиринайсети април от Божията 1204 година - или шест хиляди седемстотин и дванайсетата от Сътворението на света според византийското леточисление - от два дни варварите владееха неоспорвани Константинопол. Византийската войска, тъй бляскава на парадите със своите ризници, щитове и шлемове, и имперската гвардия от английски и датски наемници с техните страшни двуостри копия, които до петък бяха удържали врага самоотвержено, в понеделник бяха принудени да отстъпят, когато той най-сетне бе успял да преодолее крепостните стени. Тази победа бе дошла толкова неочаквано, че на свечеряване самите победители се бяха спрели стъписани в очакване на отпор и за да държат защитниците на разстояние, бяха подпалили нов пожар. Но на сутринта в сряда целият град бе узнал, че през нощта узурпаторът Алексий V Дука Мурзуфул е потънал вдън земя. Гражданите, осиротели и победени, бяха проклели този грабител на тронове, когото само ден по-рано бяха възхвалявали, също както го бяха осъждали, когато бе удушил своя предшественик, и като не знаеха какво да правят (Страхливци, страхливци, страхливци, какъв срам! - вайкаше се Никита при вида на това позорно отстъпление), се бяха събрали на голямо шествие, начело с патриарха и цял куп свещеници в ритуални одежди, с монасите, които бръщолевеха молитви, готови да се продадат на новите властници, както се бяха продавали на всички други в миналото, с кръстовете и иконите на Спасителя, издигащи се толкова нависоко, колкото техните викове и стенания, и се бяха отправили да посрещат завоевателите с надеждата, че ще ги умилостивят.

Какво безумие да се надяват на милост у тези варвари, които нямаха нужда врагът да се предаде, за да извършат това, за което бяха мечтали от месеци - да разрушат най-големия, най-многолюдния, най-богатия, най-благородния град на света, и да си поделят плячката. Безкрайното шествие на молителите се бе спряло пред разярените неверници, яхнали запенени коне и размахващи окървавени мечове. И бе започнало голямото плячкосване, сякаш шествието никога не беше се събирало.

- О, Господи, какви нещастия, какви страдания ни сполетяха! Но как и защо морска буря, слънчево затъмнение, червен ореол на луната, разположението на звездите или нещо друго не ни предсказа тази ужасна беда? - Така ридаеше Никита във вторник вечерта, докато крачеше объркан по улиците на града-столица на последните римляни и се опитваше да избегне от една страна ордите на неверниците и от друга - непрекъснато изникващите нови огнища на пожара, отчаян, че не може да се добере до своя дом, и уплашен от мисълта, че някой от тези негодници може да стори зло на семейството му.

Най-сетне, вече по тъмно, понеже не смееше да прекоси градините и откритото пространството между "Света София" и Хиподрума, той изтича до храма, тъй като видя, че големите му двери са отворени, и не можеше да допусне, че бесът на варварите ще ги тласне дотам, че да осквернят и това свято място.

Но когато влезе вътре, пребледня от ужас. Цялото огромно пространство беше осеяно с трупове, сред които се олюляваха пияни конници. В дъното тази паплач трошеше с боздугани великолепната оградка от сребро и злато на амвона. Бяха го завързали с въжета, за да го изтръгнат из основи и да го извлекат навън с няколко мулета. Развилнялата се сган ръчкаше животните и проклинаше, но копитата им се хлъзгаха по гладкия мрамор; въоръжените хора бодяха и сечаха нещастните добичета, които от страх пръскаха наоколо си лайна. Някои падаха със строшени крака, тъй че всичко около амвона беше само кръв и изпражнения.

Няколко групи от тези злобни воини на Антихриста се бяха ожесточили срещу олтарите; Никита ги видя как отварят една скиния, как грабят потирите, как хвърлят на пода светата утвар, как изчовъркват с кинжалите скъпоценните камъни, които красяха съдовете, и ги скриват под дрехите си, а чашите хвърлят на обща купчина, предназначена за претопяване. Но преди това някои със смях и кикот смъкваха от седлата си мехове, пълнеха светите съсъди с вино и отпиваха, като безсрамно подражаваха на действията на свещеника в черква. Нещо повече, върху вече оплячкосания главен олтар една разсъблечена продажница, развеселена от доста глътки вино, танцуваше боса на масата за Светото причастие, като се гавреше с християнските обреди, докато мъжете се смееха и я подканваха да си хвърли и последните дрехи; а тя, разголвайки се постепенно, затанцува пред олтара греховния кордакс на древните гърци и като се оригваше, накрая се стовари безсилна върху патриаршия престол. Разплакан от това, което виждаше, Никита бързо се отправи към дъното на храма, където се издигаше прочутата колона, наричана от вярващия народ "Сълзящия стълб" - при докосване тя наистина изпускаше особена мистична влага. Не от мистична вяра Никита се стремеше към нея, но насред път видя двама огромни грабители - сториха му се великани - да му препречват пътя и да му крещят нещо със заповеден тон. Не беше нужно да знае езика им, за да разбере, че от дрехите му на приближен на двора двамата са решили, че е тъпкан със злато или поне че може да им каже къде го е скрил. Почувства се загубен, защото - както беше видял по време на задъханото си бягство из улиците на плячкосания град - не вършеше работа човек да има няколко монети или да отрича, че има някъде скрито съкровище: опозорени благородници, плачещи старци, богаташи, останали без богатство, биваха измъчвани до смърт, за да разкрият къде са скътали имането си, убивани, ако не успяваха да го разкрият поради липса на такова, или изоставяни на земята, когато го посочваха след такива мъчения, че така или иначе бяха обречени да умрат, докато техните мъчители повдигаха някоя плоча, разкъртваха някоя куха стена, разбиваха изкуствен таван и бъркаха с хищни ръце в скъпоценните съсъди, раздипляха шумолящи коприни и кадифета, галеха мъхести кожи, разсипваха камъни и накити, душеха гърненца и кесии с редки подправки.

В този миг Никита усети смъртта си, оплака семейството, което щеше да остане без него, и поиска прошка за греховете си от Всемогъщия. И точно в този момент в храма "Света София" се появи Баудолино.

Появи се, красив като Саладин, на пищно окичен кон, с голям червен кръст на гърдите, и обнажил меч, закрещя:

- Курво Богородице, Христе, копеле Божие! Долни богохулници! Гадни нечестивци! Мръсни негодници! Така ли се отнасяте към вещите на нашия Бог Отец?

И като заудря с плоското на меча ония кръстобелязани разбойници, обзет от ярост, не по-малка от тяхната, макар че той не беше пиян, а само разгневен, леле-мале! А като стигна до оная курва, дето се беше пльоснала на патриаршия трон, се наведе, сграбчи я за косите и я повлече по мулешките лайна, като се заканваше да стори най-различни нечестиви неща на оная, която я е родила. Но около него всички, които ругаеше и удряше, бяха така натряскани или така заети да чоплят камъни отвсякъде, където бяха вградени, че дори не забелязваха какво прави.

А той, като размахваше меча си, стигна до двамата великани, които се готвеха да мъчат Никита, погледна нещастника, молещ за милост, пусна гривата на курвата, която се свлече полужива на пода, и каза на отличен гръцки:

- Кълна се в дванайсетимата влъхви, ами че това е господин Никита, министърът на василевса! Какво мога да сторя за теб, човече?

- Братко во Христе! Който и да си - извика Никита, - отърви ме от тези латински варвари, които искат смъртта ми, спаси тялото ми и ще спасиш душата си!

Двамата латински поклонници, които не разбираха нито дума от тази размяна на източни възгласи, поискаха обяснение от Баудолино, който им изглеждаше от техните, защото в началото се бе обърнал към тях на провансалски. И на отличен провансалски Баудолино им извика, че тоя човек е пленник на граф Бодуен Фландърски и че по негова заповед той е тръгнал да го търси във връзка с arcana imperii, сиреч тайни държавни причини, които нещастници с нисък ранг като тях никога не биха проумели. Двамата останаха за миг като треснати, после решиха, че само ще загубят ценно време, ако почнат да спорят, когато могат лесно да си намерят плячка другаде, и забързаха към главния олтар.

Никита не се наведе да целуне нозете на своя спасител не само защото беше вече проснат на земята, но и защото беше твърде объркан, за да спазва церемониала, както изискваше достойнството на сана му.

- О, добри господине - възкликна той, - благодаря ти за помощта! Значи не всички латинци са с лица, изкривени от омраза, като на диви зверове. Те са по-лоши и от сарацините на Саладин, които като си върнаха Йерусалим, пуснаха на свобода жителите му само срещу няколко монети на глава! Какъв позор за цялото християнство, брат вдигнал меч срещу брата, поклонници, които трябваше да освобождават Божия гроб, а позволиха на алчността и завистта да ги възпрат, и така рушат Римската империя! О, Константинополис! Ти, царице на Църквата, майко на вярата, кърмилнице на правилното мислене, хранителко на всички науки, вместилище на всички красоти, ти изпи чашата на Божия гняв и изтля в огън, далеч по-буен от оня, който опожари Пентаполиса. Кои зли, безпощадни демони изляха върху теб безграничното си опиянение, кой луд и омразен претендент Пенелопин ти запали брачния факел? О, родителко, до вчера облечена в златнопурпурния плащ на императорската власт, сега омърсен, измачкан и раздран, виж ни, като птици в клетка не намираме нито излаз от тебе, граде, който беше наш, нито смелост да останем в теб, а се лутаме под бремето на греховете си като блуждаещи звезди!

- Господин Никита - каза Баудолино, - чувал бях, че вие, гърците, говорите много и за всичко, но не вярвах, че сте чак толкова словоохотливи. В настоящия момент въпросът е как да си вдигнем чукалата оттук. Мога да те скрия в квартала на генуезците, но трябва да ми покажеш най-бързия и сигурен път през Неориона, защото този кръст на гърдите ми закриля мен, но не и теб: тия тук са загубили светлика на разума и ако ме видят да водя пленен грък, ще си помислят, че си струва да ми го отнемат.

- Знам един добър път, но не е по улиците - каза Никита - и ще трябва да се откажеш от коня си.

- Че да го оставим - каза Баудолино с готовност, която учуди Никита, защото той не знаеше на каква цена Баудолино се бе сдобил с въпросното ездитно четириного.

И подпомогнат от своя спасител, Никита се надигна, хвана ръката му и предпазливо го поведе към Сълзящата колона. Огледа се: видени отдалеч, поклонниците сновяка като мравки из огромния храм, до един заети да трошат всичко, и не им обръщаха внимание. Коленичи зад колоната и мушна пръстите си в браздата между две плочи на пода.

- Помогни ми - обърна се той към Баудолино, - двамата ще успеем... може би.

И наистина, с малко усилия успяха: една от плочите се повдигна и под нея зейна тъмна дупка.

- Има стъпала - предупреди Никита. - Аз ще сляза първи, защото знам къде да стъпвам, а ти върни плочата на мястото й над себе си.

- И какво ще правим в тъмното? - запита Баудолино.

- Ще слезем - отвърна Никита. - Там долу пипнешком ще открием една ниша, в която има оставени факли и огниво.

- Бива си го тоя Константинопол. Пълен с изненади на всяка крачка - заключи Баудолино, докато слизаше по витата стълбичка. - Жалко, че тези свини няма да оставят камък върху камък от него.

- Свини ли ги наричаш? - запита Никита. - Не си ли от тях?

- Кой, аз ли? - учуди се Баудолино. - Не, разбира се. Ако съдиш по дрехата ми, аз я взех назаем. Вече бях в града, когато тия негодници нахлуха. Само че къде са ти факлите?

- Спокойно. Още няколко стъпала. А какъв си тогава? Как се казваш?

- Баудолино от Александрия. Но не онази, египетската, дето сега се нарича Цезарея или изобщо не се нарича никак, защото навярно е изгоряла и тя като Константинопол. Моята е между северните планини и морето, близо до Медиоланум. Чувал ли си за него?

- Чувал съм. По едно време стените му бяха разрушени от алеманите. А по-късно нашият василевс им даде злато да го възстановят.

- Точно така. Аз бях с императора на алеманите преди да умре. Ти си се срещал с него, когато преди петнайсет години е прекосявал Пропонтида. Фридрих Барбароса Голобради, велик и благороден владетел, милостив и великодушен. Той никога не би извършил това, което тия...

- А бе, като превземаше някой град, и той не му прощаваше - промърмори Никита.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: