Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Аз преди теб

Джоджо Мойс

„Необичайна любовна история, която се чете на един дъх!“

Двадесет и шест годишната Луиза Кларк е обикновено момиче, което харесва обикновения си живот. Лу живее със семейството си в малка къща в провинциално английско градче. Младата жена обожава работата си в местното кафене и ексцентричните дрехи. Тя е доволна от спокойния си живот, възнамерява да се омъжи за дългогодишния си приятел Патрик и да му роди куп деца.

Светът й се преобръща, когато неочаквано загубва работата си. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 408
  • Тегло: 0.320 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Хермес
  • Виж още от Джоджо Мойс
 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Необичайна любовна история, която се чете на един дъх!“

Опра Уинфри 

Двадесет и шест годишната Луиза Кларк е обикновено момиче, което харесва обикновения си живот. Лу живее със семейството си в малка къща в провинциално английско градче. Младата жена обожава работата си в местното кафене и ексцентричните дрехи. Тя е доволна от спокойния си живот, възнамерява да се омъжи за дългогодишния си приятел Патрик и да му роди куп деца.

Светът й се преобръща, когато неочаквано загубва работата си. Наред с безпаричието, безработицата я кара да се чувства безполезна. Лу полага неимоверни усилия да си намери нова работа, но няколко седмици във фабрика за обработка на пилета и верига за бързо хранене я довеждат до ръба на отчаянието. Затова, когато й предлагат да стане личен асистент на мъж с увреждания срещу добро заплащане, тя решава да опита.

Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.

Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги...

„Аз преди теб“ е преведена на 30 езика. Невероятната история на Лу и Уил се задържа в британските класации за бестселъри в продължение на 350 дни.

 

Отзиви за „Аз преди теб“:

„Аз преди теб“ е романът на годината, който докосва сърцата на читателите. Мойс съумява да създаде достоверни, харизматични образи, които дълго ще останат в съзнанието ви. - в. „Индипендънт“

 

Този великолепен роман ще ви върне вкуса към живота – просто трябва да го прочетете. - сп. „Клоузър“

 

Сладко-горчива история за любовта, смелостта да следваш мечтите си и свободата да изживееш собствения си живот, както пожелаеш. - Дейли Мейл 

 

„Аз преди теб“ е истински триумф. -  сп. „Ел“

 

„Аз преди теб“ е завлядяващ роман, написан с неповторим стил и финес, който ще ви разчувства. - Съндей Експрес

 

Джоджо Мойс е написала идеалната съвременна любовна история. Ще се изумите от чувствата и надеждите, които ще изпитате, когато се изправите срещу възможността да сбъднете собствените си мечти. Изключителен роман, чийто прочит ще ви обогати. - Адриана Триджиани, бестселърова авторка на „Улицата на мечтите“

 

Някои книги ви карат да преосмислите гледната си точка и отношението към живота. „Аз преди теб“ на Джоджо Мойс ще ви изненада – невъзможно е да не се поставите на мястото на героите и да не се замислите за избора, който бихте направили, ако животът ви се промени за един миг. - Лий Удруф, бестселъров автор на „Онези, които обичаме най-много“

Биография и факти за автора

Джоджо МойсДжоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година в семейството на илюстраторка на детски книжки и собственик на транспортна фирма за превоз на произведения на изкуството. Завършва английска литература в Лондонския университет и спечелва стипендия за магистърска степен на вестник „Индипендънт“, където работи като редактор и кореспондент в продължение на десет години.

Именно там среща и бъдещия си съпруг - технически редактор, в когото се влюбва от пръв поглед. Двамата искат да създадат семейство и да се наслаждават на тихия спокоен живот в провинцията, далеч от шума на големия град. Въпреки успешната журналистическа кариера, Джоджо мечтае да стане професионална писателка. Тя пише денем, след уморителни нощни дежурства във вестника, но първите й три ръкописа са отхвърлени от издателите. Неуспехът не я обезкуражава, а само я амбицира да подобри стила си и да опита отново.

В крайна сметка търпението и усилията на Джоджо биват възнаградени. Дебютният й роман се радва на топъл читателски прием и положителни отзиви на критиката. Големият пробив за авторката идва с появата на пазара на деветия й роман – „Аз преди теб“, през януари 2012 година. За кратко книгата се превръща в истинска сензация, оглавява класациите за бестселъри, задържайки се в тях рекордно дълго време, и e номинирана за роман на годината.

Джоджо Мойс е сред малцината британски авторки, печелили наградата на Асоциацията на романтичните писателки за роман на годината два пъти – през 2004-а и 2011-а. Днес четиридесет и три годишната Джоджо живее в къща във викториански стил в Есекс със съпруга си, трите им деца, два коня, две кучета и котка.

 

Откъс от книгата

Денят бе започнал както обикновено. Всички мои познати мразят сутрините в понеделник, но не и аз. Харесваше ми да пристигам рано в „Кифличката“, да включвам големия чайник, да внасям касите с мляко и хляб от задния двор и да си бъбря с Франк, докато се приготвяме да отворим.

Харесваше ми душната топлина в заведението, напоена с мириса на бекон, струите свеж въздух, нахлуващи при отварянето на вратата, жуженето на разговорите, а когато бе тихо – приглушената музика от радиото на Франк, което свиреше сякаш на себе си в ъгъла. Не беше от модерните заведения. Стените му бяха осеяни със снимки от замъка на хълма, масите още имаха пластмасово покритие, а менюто не бе помръднало, откакто бях започнала работа, като изключим няколко промени във видовете шоколад и добавянето на шоколадови кексчета към асортимента от кифлички с глазура.

Но най-много харесвах клиентите. Харесвах Кев и Анджело, водопроводчиците, които идваха почти всяка сутрин и се шегуваха с Франк за произхода на месото. Харесвах жената с прякор Глухарчето – заради бухналата й бяла коса, – която си поръчваше яйце и пържени картофи от понеделник до четвъртък и четеше безплатните вестници, докато изпие двете си чаши чай. Всеки път гледах да я заговоря. Сигурно това беше единственият разговор на старата дама за целия ден.

Харесваха ми туристите, които се отбиваха на път към замъка и на връщане от него, шумните ученици, които идваха след училище, постоянните клиенти от офисите оттатък улицата, Нина и Чери, фризьорките, които можеха да ти кажат калориите на целия асортимент в „Кифличката“. Не ме дразнеха дори неприятните клиенти, като червенокосата собственичка на магазина за играчки, която се заяждаше за рестото поне веднъж седмично.

Наблюдавах началото и края на познанства, зародили се на масите в заведението, гледах как се прехвърлят децата между разведените родители, виждах облекчението на клиентите, които не обичаха да готвят, тайното удоволствие на пенсионерите от топлата храна. Пред мен минаваше животът на много хора и с повечето разменях по някоя и друга дума – пускаха шеги или правеха коментари, докато отпиваха от топлия чай. Татко казваше, че никога не знае какво ще изтърся, но в „Кифличката“ това нямаше значение. Франк ме харесваше. Беше мълчалив по природа и твърдеше, че оживявам заведението му. Аз бях нещо като барманка, но без да наливам напитки нонстоп.

И изведнъж, през въпросния ден, когато обедният наплив бе свършил и заведението за кратко се беше изпразнило, Франк избърса ръце в престилката, измъкна се иззад печката и обърна към улицата малката табелка „Затворено“.

- Франк, вече съм ти казвала. Минималната надница не включва екстри. – Шефът ми беше странен като синьо гну, както обичаше да се изразява баща ми. Погледнах го.

Не се усмихваше.

- Опа! Да не би пак да съм сипала сол в захарниците?

Франк стискаше в ръце един пешкир – никога не го бях виждала толкова притеснен. За миг се почудих дали някой не се е оплакал от мен. Направи ми знак да седна.

- Съжалявам, Луиза – добави той, след като ми съобщи новината. – Трябва да се върна в Австралия. Татко не е добре със здравето. А и без това в замъка се канят да отворят заведение. Пишеше го на стената.

Сигурно съм седяла със зяпнала уста. Франк ми връчи плика и отговори на следващия ми въпрос, преди да съм го изрекла.

-  Знаеш, че не си подписвала официален договор, но няма да те оставя така. Тук е заплатата ти за три месеца. Утре затваряме.

- Три месеца! – избухна татко, докато мама пъхаше чаша подсладен чай в ръцете ми. – Голям жест, няма що, при положение че тя работи за него като роб цели шест години!

- Бърнард! – Мама го стрелна предупредително и кимна към Томас. Родителите ми го гледаха през деня, докато Трина се прибере от работа.

- И сега какво ще прави, по дяволите? С това еднодневно предупреждение?!

- Ами... просто ще трябва да си намери нова работа.

- Няма работа, Джоузи! Знаеш го не по-зле от мен. В криза сме.

Мама притвори за миг очи, сякаш правеше опит да се успокои, преди да отговори.

-  Лу е умно момиче. Все ще намери нещо. Има доста стаж зад гърба си. А и Франк ще й даде добра препоръка.

- Да бе... „Луиза Кларк прави страхотни препечени филийки и много я бива да налива чай.“

- Благодаря ти за доверието, татко.

- Нищо не съм казал.

Знаех истинската причина за безпокойството на баща ми. Вкъщи разчитаха на моята заплата. Трина работеше за жълти стотинки в цветарския магазин. Мама не можеше да работи, защото трябваше да се грижи за дядо, а неговата пенсия бе мизерна. Татко живееше в постоянно напрежение за своята работа в мебелния завод. Шефът му от месеци намекваше за възможни съкращения. У дома се подхвърляха приказки за дългове и превишаване на кредита. Преди две години колата на татко бе помляна от шофьор без застраховка и това срути и бездруго разклатените финанси на родителите ми. Скромната ми надница едва успяваше да закрепи положението и да покрие домакинските разходи.

-  Да не се окайваме предварително. Утре Лу може да иде в Бюрото по труда и да види какво предлагат. Засега имаме с какво да караме. – Говореха тъй, сякаш мен ме нямаше. – Освен това е умница. Умница си ни, нали, миличка? Може да изкара курс по машинопис. Да започне работа в някой офис.

Седях, без да продумам, докато родителите ми обсъждаха какви други възможности имам със скромното си образование. Работа във фабрика, шивачка, продавачка на сандвичи. За първи път този следобед ми се доплака. Томас ме изгледа с големите си кръгли очи и безмълвно ми подаде половин лепкава бисквита.

- Благодаря ти, Томо – промърморих аз и я изядох.

 

Подадох първата си молба за помощ като безработна. Минах през 45-минутно интервю, а после и през групово интервю наред с двайсетина изхвърлени като мен мъже и жени. Половината изглеждаха леко стреснати, както подозирах, че изглеждам и аз, а останалите имаха празните, безлични лица на хора, които са били тук много пъти. Облякла се бях с дрехи, които баща ми наричаше „цивилни“.

В резултат на тия усилия за кратко работих нощна смяна във фабрика за обработка на пилета (после седмици наред сънувах кошмари) и два дни ходих на курс за консултанти по еленергията за домакинствата. Бързо осъзнах, че всъщност ме обучават да омайвам старци да си сменят енергийния доставчик, и заявих на Саид, моя личен „съветник“, че това не е за мен. Той настоя да продължа да избирам, затова отбелязах някои от предлаганите позиции, но тогава той се умълча и предложи да опитаме (винаги казваше „ние“, макар да беше очевидно, че единият от нас си има работа) нещо друго.

Изкарах две седмици във верига за бързо хранене. Работното време беше наред, можех да преглътна факта, че униформата наелектризира косата ми, но ми беше невъзможно да спазвам сценария с „подходящите отговори“ и тъпите въпроси от рода на „Какво мога да направя за вас днес“ и „Желаете ли към това и голяма порция пържени картофки?“. Освободиха ме, след като едно от момичетата на поничките ме хвана да обсъждам достойнствата на безплатните играчки с четиригодишно дете. Вината не беше моя. Четиригодишното момиченце беше умно. А и аз като него мислех, че Спящите красавици не струват.

Бях дошла за четвърто интервю. Саид бе вперил поглед в сензорния екран и проверяваше други „възможности“ за работа. Дори той, който обикновено демонстрираше оптимизъм и самоувереност от типа „мога да намеря работа и на най-задръстените кандидати“, беше започнал да се уморява.

- Не е останало много, като изключим местата с плаващо работно време в търговската мрежа.

- Зареждане на щандове нощем? – Вече бях идвала достатъчно пъти и бях усвоила терминологията.

- Само че има списък с чакащи. Работата се предпочита от родителите, защото могат да прибират децата си от училище – обясни той с извинителен тон. Взря се отново в екрана. – Май остана само санитарка.

- Да обгрижвам старци.

- Съжалявам, Луиза, но нямаш кой знае какво образование. Ако решиш да се преквалифицираш, с радост ще ти обясня възможностите. Във вечерното училище предлагат всякакви курсове.

-  Вече минахме през това, Саид. Ако се запиша, губя социалните помощи, нали?

- Ако не си в списъка с безработните, да.

Известно време мълчахме. Зяпах към входа, където стояха двама едри охранители. Питах се дали и те бяха получили работата си от Бюрото по труда.

- Не ме бива да се грижа за стари хора, Саид. Дядо живее вкъщи, откакто получи инсулт, и знам, че не ме бива.

- Хм. Значи, имаш някакъв опит все пак.

- Не, не. Само мама се грижи за него.

-  Тя търси ли си работа?

- Много смешно.

- Не се шегувам.

- И да ме остави аз да се грижа за дядо? Не, благодаря. Впрочем сигурна съм, че и той ще каже същото. Нямаш ли нещо в някое кафене?

- Кафенетата в нашия град се броят на пръсти, Луиза. Какво ще кажеш да опитаме в „Кентъки Фрайд Чикън“? Може пък да ти хареса.

- Защото ще получа много по-голямо удовлетворение, като предлагам двоен сандвич вместо единичен? Не, зарежи.

- Тогава трябва да търсим извън града.

- Междуградските автобуси са само четири. Известно ти е. Проверих туристическия автобус, както предложи, но последният курс е в пет следобед. Освен това е двойно по-скъп от обикновения.

Саид се облегна назад в стола.

- Ти си млад и здрав човек, Луиза, и бих искал да изтъкна, че за да продължиш да получаваш помощи, трябва да...

-   ...покажа, че се опитвам да си намеря работа. Известно ми е.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: