Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Аз бях секретар на Сталин

Борис Бажанов

В своите описания винаги съм се старал да бъда скрупульозно точен, описвайки само това, което съм видял или зная с безусловна сигурност. Властта в Кремъл никога не направи и опит да оспори това, което съм писал (и не би могла да го направи), а предпочете тактиката на пълно мълчание – моето име не трябваше да се споменава никъде. Най-ревностният читател на моите статии бе не друг, а Сталин. Бегълци от съветското посолство във Франция твърдяха, че той е изисквал всяка моя нова статия незабавно да му се изпраща със самолет.

Борис Бажанов

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Бориc Бажанов е назначен за помощник на генералния секретар на болшевишката партия на СССР Йосиф Сталин (и за секретар на Политбюро) на 9 август 1923 г. Бяга от Съветска Русия на 1 януари 1928 г. през персийската граница. Посвещава по-нататъшния си живот на разобличаване на едноличния режим на Сталин, съдбовно белязал живота на милиони. Основната цел на всичко, което публикува, е разкриване на действителния механизъм на комунистическата власт, слабо познат по това време на Запад, показване в действителната им светлина не само на видни съветски функционери, но и на исторически събития от тази епоха.

Откъс от книгата

ГЛАВА 1. ПОСТЪПВАНЕ В ПАРТИЯТА

Гимназия. Университет. Разстрел на демонстрация. Постъпване в партията. Ямпол и Могильов. Москва. Висше техническо училище. Дискусия за профсъюзите. Въстанието в Кронщад. НЕП. Учение

Роден съм през 1900 г. в град Могильов-Подолски в Украйна. По време на февруарската революция през 1917 г. бях ученик в VІІ клас на гимназията. През пролетта и лятото на 1917 г. преживях всички събития на революцията и преди всичко постепенното разпадане на старата система на живот. След Октомврийската революция това разпадане се ускори. Фронтът се срина. Украйна се отдели. Украинските националисти оспорваха на болшевиките властта в Украйна. Но в началото на 1918 г. германски войски окупираха страната, с тяхна поддръжка се възстанови някакъв ред и се установи твърде странната власт на хетман Скоропадски – формално украинско-националистическа, а по същество – неопределено консервативна власт.

Животът се върна в по-нормално русло, занятията в училище отново тръгнаха и през лятото на 1918 г. завърших гимназия, а през септември отидох да продължа образованието си във физико-математическия факултет на Киевския университет. Уви, обучението в университета продължи не за дълго. Към ноември се очерта поражението на Германия и германските войски започнаха да напускат Украйна. В университета закипя революционна дейност, митинги, речи. Властта затвори университета. В това време изобщо не се занимавах с политика. Смятах, че за моите 18 години не разбирам достатъчно основните въпроси на живота и на обществото. Но както повечето студенти, бях много недоволен от прекъсването на обучението. Бях дошъл в Киев от далечната провинция да уча. И затова, когато беше обявена студентска демонстрация на улицата срещу сградата на университета в знак на протест срещу неговото закриване, аз се включих в демонстрацията.

Тук получих много важен урок. Пристигналият с товарни автомобили отряд гвардейци слезе, строи се и без каквото и да е предупреждение откри стрелба по демонстрантите. При вида на пушките тълпата се разпръсна. Срещу пушките останаха 30–40 човека, които счетоха за недостойно да бягат като зайци само при вида на полиция. Те бяха или убити (двадесетина човека), или ранени (останалите дванадесетина). Аз бях в числото на ранените. Куршум се плъзна по челюстта ми. Останах 2–3 седмици в болница.

Учението бе прекратено, възобнови се борбата между болшевиките и украинските националисти, а аз се върнах в родния си град да се лекувам и да размишлявам върху хода на събитията, в които, противно на желанието ми, започнах да участвам. През лятото на 1919 г. четях много, като се стараех да се ориентирам в марксизма и в революционните учения и програми.

През 1919 г. се развихри гражданска война с настъпление на белите армии от покрайнините към центъра. Но нашият Подолски край беше встрани от тази кампания, а властта се оспорваше между петлюровци и болшевики. През лятото на 1919 г. реших да постъпя в болшевишката партия.

На нас, учащите се младежи, комунизмът изглеждаше необикновено интересен опит за създаване на ново, социалистическо общество. Ако исках да взема участие в политическия живот тук, в моята провинциална среда, изборът беше само между украинските националисти и комунистите. Украинският национализъм с нищо не ме привличаше – за мен той беше свързан с отстъпление от висините на руската култура, с която бях възпитан. Съвсем не бях възхитен и от практиката на комунизма, както я виждах в обкръжаващия ме живот. Но си казвах (и не само аз), че не би трябвало много да се изисква от малокултурни и примитивни болшевики, произхождащи от неграмотни работници и селяни, които разбират и претворяват в живота лозунгите на комунизма дивашки. По-образованите и разбиращи хора трябва да изправят тези грешки и да строят новото общество така, че то да съответства повече на идеите на вождовете, които някъде далече, в центровете, действат за доброто за народа си.

Куршумът, който получих в Киев, не подейства силно на моето политическо съзнание. Но въпросът за войната изигра за мен значителна роля.

През всичките години от моята младост бях поразяван от картините на многогодишната безсмислена касапница, каквато бе Първата световна война. Независимо от младостта си ясно разбирах, че на никой от воюващите войната не може да донесе нещо, което да заслужава милионите жертви и колосалните разрушения. Разбирах, че разрушителната техника е достигнала такива нива, че старите методи за решаване на споровете между великите държави губят всякакъв смисъл. И ако политиците на тези държави се вдъхновяват от старата политика на национализъм, която е била допустима преди един век, когато от Париж до Москва пътят е траел два месеца и страните са могли да живеят независимо една от друга, то сега, когато животът на всички страни е свързан (а от Париж до Москва пътят е два дни), ръководителите на държавите ще банкрутират и ще носят голяма част от отговорността за идващите след войните революции, променящи стария начин на живот. По това време приемах за чиста монета Цимервалдските и Кинталските протести на интернационалистите против войната. Много по-късно разбрах в какъв възторг са били ленинистите от войната, щом тя може да им донесе революция.

Встъпвайки в местната партийна организация, скоро бях избран за секретар на околийската организация. Веднага ми се наложи да започна борба с чекистите, изпратени от губернския център за организиране на местна ЧК. Тази околийска ЧК реквизира къщата на нотариуса Афенев (богат и безобиден старец) и го разстреля. Поисках от партийната организация незабавно закриване на ЧК и изпращане на чекистите във Виница (губернския център). Организацията се колебаеше, но бързо я убедих. Градът беше еврейски и повечето членове на партията бяха евреи. Властта се сменяше всеки два-три месеца. Попитах организацията дали разбира, че за безсмислените разстрели, извършвани от чекистите садисти, ще отговаря местното еврейско население, което при поредната смяна на властта е заплашено от погром. Организацията ме подкрепи. ЧК беше закрита.

Съветската власт не се задържа дълго. Дойдоха петлюровци. Известно време бях в Жмеринка и Виница, където през януари 1920 г. бях назначен неочаквано за завеждащ губернския отдел на народното образование. Тази моя кариера беше прекратена от заболяването ми (възвратен тиф), а след това и от смъртта на моите родители от петнист тиф. Прибрах се в родния си град. Там бяха още петлюровците. Те не ме закачаха – местното население поръчителства, че съм „идеен комунист“, на никого нищо лошо не съм правил и съм спасил града от чекисткия терор.

Скоро властта отново се смени – дойдоха болшевиките. След това болшевиките пак отстъпиха. Започна Съветско-германската война. Но към лятото на 1920 г. околийският град Ямпол отново беше превзет и бях назначен за член и секретар на Ямполския ревком. Едва ли някога след революцията Ямпол е видял по-доброжелателна и мирна власт. Председателят на ревкома Андреев и двамата членове, Трофимов и аз, бяхме мирни и добри хора. Това видя вдовицата на чиновника, в чиято къща тримата живеехме и се хранехме (полугладувахме) заедно – независимо от цялата ни власт.

След месец беше превзет Могильов, аз бях изпратен там и отново избран за секретар на околийския партиен комитет.

През октомври Съветско-полската война приключи. През ноември беше завзет Крим. Гражданската война завърши с победа за болшевиките. Реших да замина за Москва и да продължа учението си.

През ноември 1920 г. пристигнах в Москва и бях приет в Московското висше техническо училище. Там имаше, разбира се, местна партийна група, която водеше анемичен партиен живот. Партията смяташе, че в страната има огромен недостиг от верни технически специалисти и нашата работа (на партийните студенти) е преди всичко да се учим, което и правехме.

В центъра вече се докоснах до живота на партията. След приключване на гражданската война страната започна да преминава към мирно строителство. Комунистическите методи за управление за три години от началото на болшевишката революцияизглеждаха установени, но имаше ожесточени спорове в партийната върхушка по време на знаменитата дискусия за профсъюзите, която се проведе в края на 1920 г. За всички нас, редовите членове на партията, нещата изглеждаха така, като че има спор за методите за ръководене на стопанството, по-точно на промишлеността. Изглеждаше, че част от партията, начело с Троцки, смяташе първоначално армията да стане трудова и да възстанови стопанството, прилагайки твърда военна дисциплина. Част от партията (Шляпников и работническата опозиция) смяташе, че управлението на стопанството трябва да се предаде на профсъюзите. Накрая Ленин и неговата група бяха и против трудовата армия, и против профсъюзното управление на стопанството, като предлагаха стопанството да се ръководи от стопански съветски органи, отказвайки се от военните методи. Победи Ленин – макар и трудно.

Само след няколко години, когато вече бях секретар на Политбюро, разглеждайки стари архивни материали на Политбюро, разбрах, че дискусията е била измислена нарочно. По същество е била борба на Ленин за мнозинство в Централния комитет на партията. Ленин се е страхувал в този момент от прекомерното влияние на Троцки и се стремял да го отслаби и отдалечи от властта. Второстепенният въпрос за профсъюзите е бил изкуствено раздухан. Троцки е почувствал изкуствеността на цялата тази машинация и почти две години след това отношенията му с Ленин силно охладнели; в по-нататъшната борба за власт този епизод и неговите последствия ще играят значителна роля.

През март 1921 г., когато се провежда конгрес на партията, всички членове на партийната организация на Висшето техническо училище бяха бързо извикани в районния комитет. Казаха ни, че сме мобилизирани. Раздадоха ни пушки и патрони и ни разпределиха по заводите, които в по-голямата си част бяха закрити. Трябваше да сме въоръжена охрана, за да предотвратим възможни работнически действия против властта. Бяха дните на Кронщадското въстание.

Около две седмици трима студенти бяхме охрана на закрит завод. С мен бяха моят другар-комунист Юрка Акимов и руският германец със сиви очи Ханс Лемберг. След няколко години, когато станах секретар на Политбюро, го издигнах на поста секретар на Спортинтерна. Той обаче се оказа интригант от най-долна проба. Изгубих Юрка Акимов от поглед след две-три години. В Съветската енциклопедия неотдавна прочетох, че той е заслужил професор по металургия.

На партийния конгрес през март Ленин изнесе доклад за замяна на зърнения данък с продоволствен данък. В цялата официална съветска историческа литература този момент се представя като въвеждане на НЕП. Това не е съвсем вярно. Ленин достигна не така бързо до идеята за НЕП. По време да гражданската война и през лятото на 1920 г. зърното се взимаше от селяните насила. Властта пресмяташе приблизително колко зърно във всеки район трябва да има у селяните. Количествата за изземване се разпределяха по райони и на домакинства и след това зърното и продуктите се събираха от т.нар. подотряди, като се използваше най-груб произвол, за да се изхранят армията и градовете. Това ставаше по разпределение. При това селяните не получаваха почти никакви промишлени стоки – такива практически нямаше. През лятото на 1920 г. избухнаха селски въстания. Най-известното беше Антоновското (в Тамбовска губерния), което продължи до лятото на 1921 г. Освен това започна значително намаляване на посевите – селяните не искаха да произвеждат излишно зърно, което и без друго ще им отнемат. Ленин разбра, че нещата отиват към катастрофа и трябва от догматичен комунизъм да се върне към реалния живот, давайки на селяните някакъв смисъл от тяхната стопанска работа. Разпределението беше заменено с продоволствен данък, т.е. селянинът бе задължен да предаде определени количества продукти данък, а с останалото можеше да разполага.

Кронщадското въстание тласна мисълта на Ленин по-нататък – в страната цареше глад, общо недоволство и липса на промишлени стоки. Да се възстанови не само селското стопанство, но въобще стопанството можеше само ако се даде стопански стимул на населението, т.е. да се мине от комунистическа фантастика към нормално разменно стопанство. Ленин предложи това в края на май на Х Общоруска партийна конференция, но довърши формулирането на НЕП чак в края на октомври на Московската губернска партийна конференция (по-нататък ще разкажа какво ми казаха неговите секретарки, вече след смъртта му, за неговите мисли през този период).

Продължавах да уча. Избраха ме за секретар на партийната организация. Това не ми пречеше много – партийният живот във Висшето техническо беше нарочно слабоактивен.

През цялата 1921 г. в страната цареше глад. Нямаше никакъв пазар. Трябваше да се живее само с дажбата. Тя се състоеше от един фунт (400 грама) хляб на ден (смес от Бог знае какви отпадъци) и 4 ръждиви рибни консерви на месец. В стола на училището даваха веднъж през деня малко пшенична каша с вода без следа от мазнина и – защо ли – без сол. С такъв режим много не можеше да се издържи. За щастие дойде лятото и можеше да се иде на лятна практика в завод. Аз и трима приятели избрахме практика в захарен завод (учехме в химикотехнологичен факултет) в моята родна Могилевска околия. Там се понахранихме – дажбата се даваше във вид на захар, а захарта можеше да се разменя за всякаква друга храна.

Есента се върнах в Москва и продължих обучението си. Уви, поради гладния режим към януари отслабнах извънредно много и се изтощих. Тогава реших отново да отида в Украйна.

В лабораторията за количествен анализ мой съсед беше младият симпатичен студент Саша Володарски. Той беше брат на Володарски – петербургския комисар по печата, убит през лятото на 1918 г. от работника Сергеев. Саша Володарски беше приветлив и скромен младеж. След като чули неговата фамилия, го попитали: „Вие роднина ли сте на известния Володарски?“, той отговорил: „Не, не, съименник.“

Попитах за мнението му кого би предложил на моето място като секретар на първичната организация. Защо? Обясних: искам да замина, не мога повече да гладувам.

– А защо не направите като мен? – попита Володарски.

– Какво?

– Аз половин ден уча, половин ден работя в ЦК. Там има различни дела, които могат да се вземат и в къщи. Между другото, апаратът на ЦК сега се разширява силно, има нужда от грамотни работници. Опитайте.

Опитах. Това, че в миналото бях секретар на околийския комитет на партията и сега съм секретар на първичната организация във Висшето техническо училище, се оказа сериозен аргумент и завеждащият деловодството на ЦК Ксенофонтов (бивш член на колегиума на ВЧК), който извършваше първоначалния подбор, ме насочи към Организационния отдел на ЦК, където и бях приет.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: