Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Аскетът в мола и други разкази

Калин Терзийски

Аскетът в мола и други разкази е новата книга на Калин Терзийски, събрала разказите, писани в последните три години. Тези разкази не са обединени просто от периода, в който са писани, а от една философска идея, че в консуматорското общество е напълно възможно да се живее умерено и при това – да се живее щастливо.

Без да се изпада в беса на свръхконсумацията – със смирение и внимание към фините нюанси и невидимите детайли на живота. Терзийски разказва историите на Аскетът и на другите си герои, живеещи в нашия реален свят съвсем като приказки. Защото, погледнати от друг ъгъл, тези ежедневни случки са си истински приказки. Зависи от нагласата.

Както пише Робърт Пърсиг в гигантската си книга Дзен и Изкуството да се поддържа мотоциклет: „За да започнеш да ремонтираш мотоциклета си, ти трябва правилна душевна нагласа.”

Аскетът в мола и други разкази ни разказва за правилната нагласа, която трябва да имаме, за да възприемаме света като нещо велико и чудесно. Или с други думи – приказка.

Аскетът в мола и други разкази е всъщност и едно допълнено издание, което излиза непосредствено след библиофилското издание Аскетът в мола.

 

Наличност: Да

10,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършил е медицина и е специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор.

От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия.

Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.

Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове), ”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос”(разкази), “Има ли кой да ви обича” (разкази), „Алкохол” ( роман).

Участва в сборниците: „Недялко…projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”. Има една дъщеря.

Откъс от книгата

ПОДСЛУШАНИЯТ РАЗГОВОР МЕЖДУ ЛЕОНАРДО И МИКЕЛАНДЖЕЛО

 

Днес отивам към мола с ясното съзнание, че ако човек прекали с желанието да не си купува нищо, той ще се превърне във фанатик. Подобен на тия, които фанатично си купуват Всичко.

Много от големите майстори са подхващали тази тема. Примерно как хубаво говори за това Ницше! За тези блудкави хитреци, за тези студенокръвни изчадия, които превръщат сладострастието си в състрадание. За тези, които извличат лъстива наслада от отричането на лъстиви наслади.

Говорейки за това, сещам се за апачите. Тези свирепи индианци имали обичай, когато заловят някоя много красива жена от чуждо племе – да я измъчват зверски. Всъщност те извършвали нещо твърде елементарно. Което всички аскети в моловете правят. Заменят една наслада с обратната на нея наслада. Или поне с някаква такава – изглеждаща противоположно. Вместо да правиш секс – ти измъчваш. Защото сексът е забранен от морала ти, от всеки зъл, жесток и мразещ удоволствията морал. Но жестокостите не са забранени. И ти дереш кожата, вместо да я галиш. Но удоволствието, което извличаш, е подобно. Сладострастно.

И така – тези, които не купуват, тези които не се радват, тези които отричат всяко удоволствие (от пазаруване или от секс) със зверска злоба – всъщност извличат същото сладострастно удоволствие като тези които безумно купуват и консумират. Просто всичко това – но с обратен знак. Те постъпват като индианците апачи. Вместо да любят жените (ох, каква компрометирана дума е това!), те ги горят на стълба на мъчението. Или в нашия случай – вместо да си пазаруват радушно в моловете – говорят с бясна злоба срещу тях.

Трябва да помним! – всеки човек има един единствен стремеж – да бъде щастлив! И колкото и да не ни се вярва  - за всички хора това означава горе долу едно и също. Просто сме си наслагали такива пречки по пътя, че понякога се извиваме и прегъваме до неузнаваемост. Заради едното щастие и пречките, които си поставяме един другиму и  най-вече – на себе си – ние се изродяваме.

Я по-леко – ми се ще да кажа на всички нещастни хора – което ще рече – на всички хора! – я не си пречете един на друг да бъдете щастливи!

Ако женен мъж иска да има любовница и ако това ще го направи щастлив – жена му трябва да му помогне да си я намери! Ако жената иска да има любовник – същото трябва да направи за нея и мъжа!

Ако някой иска да има къща – нека му помогнем да си я построи! Ако някой иска да пазарува в мола – нека го заведем до там!

Това искам да кажа.

Въпросът е да не си причиняваме страдания. И нека никой не смее да казва, че радостите на един причиняват страдания на другия. Това е основата на Анти-човечността. Да кажеш, че щастието на едни е нещастие за другите.

И така. Пътят към освобождаване от мъчителните желания е чрез изпълняване на тези желания. Както е казал милият Оскар Уайлд – за да се избавим от съблазънта – най-добре е да и се отдадем.

Ако на индианците апачи им беше позволено да ухажват своите красиви пленнички – нямаше да се стига до изтезания на кола на мъченията.

Да освободим желанията си! За да не ставаме като описаните от Ницше сладострастници, които насищат сладострастието си с лицемерно отрицание на сладострастието.

Затова – за да не съм злобно лаком към нещата в мола, за да не стигна до там, че да им се наслаждавам, като злобно ги отричам – аз трябва от време на време да изпускам пара от винтила. И да си купувам по нещо.

Защото само една е стъпката между тоя, който граби от щандовете и тоя, който проповядва за изгаряне на моловете. И единият и другият са страстни и олигавени фанатици.

И ето.

Аз съм вече в грамадния Карфур. А там има хиляди неща – както за купуване, така и за некупуване. Велико е да можеш да избираш – да купуваш или да не купуваш. Да осъзнаваш!

Да осъзнаваш, че от една страна, ако решиш – всичко ще ти трябва. Но от друга страна – пак ако ти решиш – нищо няма да ти трябва. Нека не забравяме свети Франциск от Асизи, който получил от някакви мили хора сандали и тояга, но няколко дена по-късно ги захвърлил, защото решил, че са прекалено много имущество за него.

И така - стоя пред един включен телевизор с грамаден (но кое ли е грамадно в нашия свят, след като не знаем кое е малко?) екран и гледам телевизия. Приятно е. В мола човек е сред много хора, на обществено място. А гледането на телевизия е интимен акт. Ха ха – да – помислете си за пантофките и за ръката пъхната в панталона – пред телевизора вкъщи. И така – пред включения телевизор аз се чувствам малко като човек, който се къпе сред поток от хора. По тоя канал дават един италианец, побългарен по малко неприятен начин, който готви. Казва след всяка дума едно провлачено е-е-е и върти ловко и не чак толкова ловко една дървена лъжица. Усуква разни талятели и спагетони.

Зад гърба ми застава младо семейство. Аз съм аскет в мола и осъзнатостта ми е по-голяма от обичайното – така че виждам и усещам доста добре хората – и пред себе си и зад себе си. Който яде, куса, дъвче, купува и консумира е все пак опиянен. Пиян човек. Той е опиянен от акта на консумацията. А аз не ям. Гладът избистря сетивата. Аз виждам с острочувствителния си гръб младото семейство. Пълната млада жена се побутва леко в мъжа си, следвайки по инерция дебелите си бедра и казва: А пък италианците само за ядене говорят.

Откъде знаеш? – казва малко нервно мъжът и. Мъжете често се дразнят от произволните обобщения на жените. И въобще – несвободните хора, впримчени не по волята си в някаква несвобода – често се дразнят един от друг.

Ами знам – тихо мърмори жената - една приятелка на майка там...била една година, работела, нали я знаеш тая, на майка приятелката. И тя всичко ни каза. Италианците само за ядене си говорели. Кой каквото там прави...и все за ядене...Все за ядене...Кой какво си сготвил, кой какво си купил...кой какво изял на обед, кой какво изял на вечеря...аха - и също...хехе – за отделянето – нали разбираш? – тихо се засмя жената.

Аха – каза мъжът и започна да подръпва жена си към друг щанд, където да проведат още някой дълбок и проникновен разговор.

А аз оставам сам. Чистотата на съзнанието ми понякога ми крои шеги. Интересни ги скроява. И аз, заглеждайки се отново в екрана на телевизора виждам една наистина ужасно странна картина.

 Там, вместо италианския готвач, стоят двама брадати мъже. И аз веднага ги разпознавам. Единият е с нещо като боне на главата и брадата му е дълга и русолява, но побеляла. Другият е с къса тъмна брада и много крив, чупен нос. Да - това са Леонардо да Винчи и Микеланджело Буанароти. Двама италианци. Те си говорят.

- Е-е-е Микеле!- казва оживено Леонардо - Чао Микеле! Е-е-е ти я ми кажи...е-е-е ти яде ли снощи от тия канелони...е-е-е от тия чудесно канелони на леля Кларра? (кой знае защо италианците Леонардо и Микеланджело говорят на развален български)

- Е-е-е баста! Това не чудесно канелони! Това са едни боклуко, мамма мия! Това не канелони а пълна поммия! От тях аз цяла нощ пърдело...имало газови!

Аз съм объркан и потривам лицето си. Но после си давам сметка, че щом младата жена така е казала, щом приятелката на нейната майка така е казала...Значи наистина италианците говорят само за ядене.

Да – в тоя свят думите...думите на хората са това, което съществува наистина.

В съзнанията и във въртопите на фантазията.

Ще ми се да викна младата дебеланка и за да и кажа: Ето виж – права е била приятелката на твоята майка. Ние живеем в свят на думи. Щом приятелката на майка ти е казала, че италианците само ядат и само говорят за ядене – значи за теб наистина за цял живот ще бъде именно така. За теб италианците ще си останат именно такива! Вечно ядящи и отделящи!

Чудесно е това! – казах си аз и отидох да си купя един пакет канелони. Защото, надявам се, че като погледна отново телевизора – ще се появи Мусолини и ще каже някоя интересна рецепта.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: