Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Архив за средновековна философия и култура. Свитък XVIII

Колектив

Двуезично издание

"Томът на Архив за средновековна философия и култура, който стои пред вас, представлява най-вече сбит печатен израз на онова, което се случи най-вече като жив дебат на провелата се между 25 юли и 30 юли 2011 г. традиционна лятна школа в град Елена, организирана от Института за средновековна философия и култура – София. Всички статии в настоящия свитък, с изключение тази на Светослав Риболов, бяха представени като доклади на семинара. Характерът на този текстови сбор е показателен в две посоки. На първо място, повечето от авторите са млади изследователи и студенти, които обаче предлагат задълбочени анализи на специализирани извори. Важно е да бъде подчертано, че тонът не бива да се разглежда като случаен факт в историята на българската школа по средновековна философия, тъкмо напротив – тази академична линия започва да се превръща в установена практика, което недвусмислено указва посоката, в която се движат изследванията по философска медиевистика в България."

Из книгата

  • Корица: Мека
  • Страници: 272
  • Тегло: 0.210 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Изток-Запад
 

Наличност: Да

10,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Томът на Архив за средновековна философия и култура, който стои пред вас, представлява най-вече сбит печатен израз на онова, което се случи най-вече като жив дебат на провелата се между 25 юли и 30 юли 2011 г. традиционна лятна школа в град Елена, организирана от Института за средновековна философия и култура – София. Всички статии в настоящия свитък, с изключение тази на Светослав Риболов, бяха представени като доклади на семинара. Характерът на този текстови сбор е показателен в две посоки. На първо място, повечето от авторите са млади изследователи и студенти, които обаче предлагат задълбочени анализи на специализирани извори. Важно е да бъде подчертано, че тонът не бива да се разглежда като случаен факт в историята на българската школа по средновековна философия, тъкмо напротив – тази академична линия започва да се превръща в установена практика, което недвусмислено указва посоката, в която се движат изследванията по философска медиевистика в България. След продължилата повече от двадесет години работа на основателите на школата по фундиране на напълно отсъстващия философски контекст, свързан с авторите и проблемите на средните векове, сега вече е на лице възможността за новите участници в този процес да задълбават в отделни полета и текстове на специфична тематика, концентрирайки се върху един автор или дори само върху част от неговото творчество.

На заден план, но всъщност за да запълни съдържателно онова, което по-горе бе показано като формална особеност на семинара, стои именно качеството на текстовете и – не на последно място – качеството на дебата, който се извършва между отделните подходи и полета. Самата тема, която рамкираше тазгодишната сесия – Средновековната християнска традиция (Рим и Константинопол) и нехристиянските култури – обозначава особения характер на позицията, която българската медиевистика заема в контекста на европейските изследователски практики. Спецификата се изразява в разширяването на интерпретаторския поглед върху различните аспекти на европейската средновековна духовна култура с акцент върху преходите, допирните точки и различията между отделните светогледни профили, чиято съвкупност следва да изрисува Средновековието в една по-пълнокръвна картина. Най-обемната част от текстовете са в полето на латиноезичната традиция в хоризонта ѝ от Пиер Абелар през екзорцизма според Хилдегард от Бинген до ренесансовия Марсилио Фичино, но не по-малко задълбочено е представянето на византийската и арабската философска палитра с текстове върху Теодор Абу Курра, ал-Фараби, и Никифор Григора. Сериозната заявка, следователно, която тези текстове подават, е именно за уплътняване на (засега останалото рехаво в сферата на философската медиевистика като цяло) пространство, заемано от текстове и автори, принадлежащи безспорно към европейското културно наследство, но доскоро пребиваващи встрани от централния академичен патос. Това полагане на нови граници и интерпретаторски преходи е и, собствено, част от дългосрочната перспектива, която българската школа полага пред себе си не просто с настоящия том, но и оттук насетне.

- Гергана Динева

Откъс от книгата

„Медитерания“ и „Европа“.

Относителността на историческото картографиране

 

В тази статия ще става дума преди всичко за историческа география.

Мисля, че това е наложително, за да можем да си изясним някои по-дълбоко лежащи причини, довели до специфичната структура на средновековната социалност, отличаващи я както от античната, така и от тази, характерна за Новото време. За по-нататъшните си мисли обаче ще взема повод от нещо съвсем частно. В своята книга „Византийската общност. Източна Европа (500 – 1453 г.)“, като разглежда географската среда, в която се разполага средновековната Източна империя, големият английски медиевист Д. Оболенски заявява, че планинската природа на Балканския полуостров и разпокъсаният му от многобройни планински вериги и планини пейзаж го лишава от обединителен географски център: неговите главни градове – Константинопол и Солун – заемали в него периферно положение. Въпреки неговата привидно съвсем фактологическа безспорност намирам, че цитираното твърдение на Оболенски изрича една неистина. Според мен това се дължи на обстоятелството, че тук авторът несъмнено е пренебрегнал историческата относителност на понятията „център“ и „периферия“, които в едно време (и в една геополитическа система) могат да са едни, в друго обаче – съвсем различни. Намирам също, че в случая големият византинист е изказал оспорваното от мен твърдение, подведен от привичната всъщност за новоевропейския поглед историко-географска „оптика“, според която морските крайбрежия (където действително са разположени и Константинопол, и Солун) са винаги – или с много малко изключения – именно само изходи, излази (а следователно – периферии) на центрираните върху континенталната суша политически образувания. Там е работата обаче, че, изглежда, нито зрялата Римска империя, нито Византия като нейна наследница са такива образувания. Техният „център“, смятам аз, изобщо не лежи в която и да било точка от сушата – било апенинска, балканска или друга, ами в Средиземно море, в самото Средиземно море, което тези суши обграждат в кръг цялото (откъдето впрочем идва и наименованието му: mare medi-terraneum – среди-земно море).

Но в такъв случай, ще се запитаме ние, не е ли вярно, че както нито една точка от една окръжност не е по-отдалечена от която и да било друга по отношение на центъра ѝ, така и никой пункт от крайбрежието, от ивицата земя, която има по-„сред“ себе си това море, не е тъкмо „на периферията“? На „периферията“ се намират по-скоро всички земни пунктове, които са разположени далеч навътре от това крайбрежие (което и е образуванието „Римска империя“ и нейният „остатък“ – Византия). Тоест именно там, където очаква да намери „обединителен център“ Оболенски.

Ако това е вярно обаче, трябва да се каже, че например древната Lutetia Parisiorum (Париж), която днес е център на европейската държава Франция, в галската префектура на Римската империя се е намирала на нейната северозападна периферия, а Сердика (София), която днес е центърът на балканската държава България, се е намирала в илирийската префектура на същата империя, на нейната североизточна периферия. Всички пък днешни „централно“-европейски страни (Унгария, Австрия и т.н.) са били в онова време периферно-средиземноморски римски провинции (Реция, Норик, Панония).

В този смисъл да определим положението на Константинопол или Солун в политическата география на онова време (както би следвало, но както не прави Оболенски) ще представлява акт, зависещ изключително от това в каква „отправна система“ отначало ще ги включим. Ако ги включим в „Балканския полуостров“ като отправна система – да, те са именно на неговата периферия, защото са на неговия „излаз“ към световните води. Ако обаче ги разгледаме включени в крайбрежния кръг, обикалящ отвсякъде басейна на „срединното“ море (защото тъкмо този кръг и е Римската империя), то и двата са максимално близо до центъра му, както и всички крайбрежни (по-точно – приморски) негови градове.

Много е важно следователно да определим точно в каква „отправна система“ трябва да ги включим. И е важно далеч не просто географски. Защото „оптиката“ към географските позиции е не географска, а историческа. Казано донякъде афористично: гео-графирането, разбира се, „графира“ (из-писва) земята („гея“), но гео-графиращият, из-писващият тази земя, винаги го прави от някакви исторически (а не „географски“) позиции.

Според терминологията на много оспорваните Карл Шмит и подобните на него изследователи, както развитата Римска империя, така и Византия (поне до края на XIII в.) би трябвало да се определят като типични „таласокрации“ (море-властия, свързани жизнено с морето политически организми), а това означава, че политико-икономически „централни“ за тези образувания са непосредствените крайбрежия на т.нар. от римляните mare nostrum („нашето море“). Ето защо, повтарям, колкото един римски (или византийски) град е по-близо до бреговете на това „вътрешно“ за империята море, толкова по-скоро той се намира в нейния „център“, а колкото – обратно – един град е по-навътре в континента (да кажем, в равнините или в планините на Балканския полуостров), толкова повече той е на нейната периферия.

В римската (и византийската) политико-икономическа система следователно „оптиката“ е обратна на новоевропейската (а както ще видим, и на средновековната). Тук не континенталната суша „излиза на“ или „се спуска“ към морето. Тук по-скоро морето, чрез населените места по него, свързани в непрекъснатата кръгова лента на крайбрежната полоса, навлиза в континента, като прави това и от устията на реките, вливащи се в него, и по този начин вътрешните краища на тези равнини и долини отиват вече към периферията на средиземноморската държава – държава, казвам, чиято геополитическа, стопанска, военна логика, както ще покажем, се задава от морето и от комуникацията през него.

Така изследователят на римската урбанистична инфраструктура би трябвало непременно да забележи, че във вътрешността на сушата практически всички нейни по-големи поселища са по своя характер военно-отбранителни. Те живеят като функция на морските центрове, които пазят откъм сушата, т.е. откъм единствената уязвима територия на тази държава. Защото до средата-края на VII в. сл. Хр. откъм морето, което държавата обладава цялото, те са безопасни. Например в западната галска префектура на тази империя центрове както на гражданския, така и на стопанския живот са: Нарбон, Масилия (пò на юг Таракона и Нови Картаген, Кордуба) и най-вече Лугундум (Лион) в дъното на навлизащата откъм устието си долина на Рона – т.е. все градове-портове, докато всички известни градове навътре в континенталната суша, практически без изключение: Колониа Агрипина (Кьолн), Могонтиакум (Майнц), Новиомаг, Августа Треверум (Трир) и дори Лутеция Паризиорум (Париж), са военни поселения, градове-фортове, чието гражданство е формирано главно от военни ветерани колонисти и техните семейства. Но същото може да се наблюдава и в източната европейска префектура Илирик: Дирахиум, Солун, а по-късно Константинопол си приличат много повече с Равена, с Масилия, с Александрия и Танжер по африканския бряг, отколкото с разположените малко пò на север от тях около Хемус и навътре Сердика, Сирмиум (Белград), Нове – все типични пехотински „спирки“ по големите военни пътища.

Следователно вътрешните континентални части на речните долини, на отварящите се към морето равнини са обезопасяваща „периферия“ и земеделски „контадо“ на тази концентрирала политическото си „сърце“ по крайбрежията цивилизация. Планините пък са същински пустини – те са вътрешни „бели петна“, екстериториални земи на тази държава, дори когато се намират отсам нейния limes.

Но след всичко казано дотук не е ли вече ясно, че „Балканският полуостров“ като такъв не би и могъл да има „обединителен център“, какъвто търси на него Оболенски. Този полуостров все още не е едно единно, регионално историко-географско цяло, а е само елемент от периферните земи на Адриатическото, Йонийското, Егейското и Черноморското крайбрежие, чиято непрекъсната, лъкатушеща лента и е целостта на една средиземноморска (а не сухоземна) историко-политическа система.

Ние чисто и просто грешим в „оптиката“, през която гледаме Римската империя (и ранна Византия). Налагаме ѝ ед- на новоевропейска „оптика“, според която крайбрежията са се превърнали ако не в окрайнини, то поне в преддверия на една съществено „континентална“ Европа, чийто живот тече във и от вътрешността.

Но морските градове едва от VIII в. сл. Хр. насетне са започнали да се превръщат в (повече или по-малко интензивно трептящи) „рецептори“ на същинските континентално-европейски държави. Те са станали началните или крайните пунктове на търговските пътища на европейските телурокрации (земе-властия), за да си послужим отново с терминологията на споменатия Карл Шмит. Преди този век обаче „Европа“, или континенталният грунд, който означаваме с това име – полуостровите му (един от които е и Балканският) са окрайнината на таласократичната средиземноморска цивилизация, чийто живот тече в свързаните като огърлица урбанистични центрове около морето.

Предвид казаното дотук аз изричам първото ключово твърдение в тази статия, а именно: самото членение на географската суша, което днес ни изглежда самоочевидно и просто природно дадено, е всъщност нещо относително и зависи от историческото обживяване на тази суша – от неговия тип. Което означава, че самата карта на нашия свят до един определен период (аз казвам до VIII–IX в.) трябва да се композира и чертае – направо казано, да се чертае – по един различен от привичния за нас начин. Така например аз казвам, че нейния център не би трябвало да заема „континентът Европа“, както е днес – в най-южната част на тази карта граничещ (а значи и свършващ) със Средиземно море, отвъд което пък, на юг, е съвсем различният и затова изобразяван собствено на друга, на отделна карта „континент Африка“. Напротив, в композиционния център на тази карта на близкия свят до VIII–IX в., както си го представям аз, би трябвало да се помества Средиземно море. Самото море трябва да заема центъра на картата и около него – не, значи, като три отделни континента, а като една, единна кръгообразна периферия трябва да се вижда сушата, която днес на север от него се именува „Европа“, на юг се именува „Африка“, а на изток – „Азия“. На тази карта това няма да са три континента, поместващи в себе си три регионални сухоземни исторически свята, а далеч по-скоро една – обграждаща среди-земното море – суша, чезнеща на север, изток и юг (извън картата) като пръстена на едно „варварско“ разселениев периферията около приморския кръг на цивилизацията.

Така, следователно, тази карта на нашия свят до VIII в. сл. Хр. би трябвало да ни представя не една обособена „Европа“, една обособена „Африка“ и една обособена „Азия“, а по-скоро един централен, „исторически континент“, който бихме могли да наречем метафорично „Медитерания“, обгръщащ срединното си море от север с трите полуострова – Балканския, Апенинския и Пиринейския, от юг – с Атлаския, а от изток – с Малоазийския (Анатолийския). Една „Медитерания“, казвам, разположила централните си градове околовръст цялото крайбрежие на Средиземно море и в този смисъл не „европейска“ просто, защото съвсем органично и неразделно включва в своята територия както географски „европейското“, така и географски „афро-азиатското“ крайбрежие на това море.

По-нататък: на тази централна (и централно отчленена) „Медитерания“ би следвало да бъдат противопоставени вече два огромни континентални шелфа – Евразия на изток-североизток и Африка – на юг, които образуват непрекъснатата телурична периферия на тази Медитеранска средина (и които в дълбочината си са вече друг „исторически континент“).

И ето тук, на тази карта ние ясно трябва да видим и да си дадем сметка, че не континенталните вътрешности на една или няколко телурократични държави се „отварят“ към морето (за да получават от или изпращат към него своите търговски потоци, както е в по-ново време), а обратно – че крайморската полоса на тази „Медитерания“ (империята на Рим) се „забива“ в определени места – най-вече от устията на големите реки – в двете континентални свои периферии. От тези дълбоко забити в сушата „сонди“ средиземноморският цивилизационен организъм обикновено черпи – като от свои общи „контадо“ – храни, суровини и стоки, за да ги ползва на място или (както е по-често характерно за този тип цялост) да ги препраща от определени морски центрове към общите и най-големите свои („столични“) градове.

Така например все-медитеранско, имперско „контадо“, дълбоко „забиващо се“ в южната периферия на разглеждания „исторически континент“, е безспорно Нилската долина, откъдето както Рим (след Октавиан Август), така и Константинопол дълги векове получават най-голямата част от житните си доставки. Но в този смисъл би могло да се каже, че романският и ранновизантийският Египет би могъл да се гледа като един дълбок речен „залив“ на морето, като една „сонда“ на тази крайморска „Медитерания“, на входа на която стои градът Александрия, който поради това далеч не е тъкмо египетски център (център на един на юг от нея разстилащ се Египет), а по-скоро възлова точка на „Медитерания“ в югоизточната част на нейната непрекъсната окръжност. Град, който трябва да виждаме като лежащ в една територия не тъкмо с Египет (към който е само „вход“ откъм „Медитерания“ и който е „контадото“ на този град), а в кръговата полоса около морето, с която и най-усилено комуникира. Такива „сонди“, забити дълбоко в сушата, за целия организъм от средиземноморски римски градове са също и двата дълги трансконтинентални пътя – единият, „вход“ към който са причерноморските градове на Кримския полуостров: Херсонес и Боспор и вървящ дълбоко на север по течението на Днепър чак до Балтика (известен по късно като „пътя от варягите към гърците“), и другият – пак от тези морски центрове на изток, към Азовско море (или езерото Меотида, както са го познавали в древността), в сърцето на Азия по Дон, Волга и нататък. Тук речните долини на север и на изток от Черно море също имат функцията на дълбоко евразийско „контадо“ за крайбрежието, откъдето се черпят именно по пътя „от варягите към гърците“ и по древния „път на коприната“ богатствата на Севера и Изтока, с които целият средиземноморски урбанистичен организъм живее.

Собствено точно в това е същността (и силата) на таласокрацията като политическо-икономическа система, която трябва много добре да разберем и запомним. Системата от разположени в различни пунктове на крайбрежията дълбоки земеделски и суровинни „контадо“, събиращи на морските си „входове“ тези храни и суровини и разпределящи ги чрез единната имперска администрация по всички урбанистични центрове, позволява на крайбрежните градове да бъдат независими от своята близка континентална периферия.

И това е лесно за разбиране: та нали ако цялото море е в твои ръце, ти можеш да притежаваш множество (и на различни места разположени) точки, от които да простираш властта си навътре в сушата, да я експлоатираш, да извличаш оттам необходимите ти храни и суровини и с тях да захранваш сетне цялата система от крайморски центрове. Така последните не се нуждаят ултимативно от „своя“ собствена суша, от „свои“ земни региони наоколо си и животът им става автархичен от „земята“. Цялата урбанистична система от крайбрежни градове (защото тази система и е Римската империя) се снабдява от дузина общо-имперски „контадо“, пръснати по перифериите на империята. Така, както вече казахме, Нилската долина е „житница“, захранваща както Италия (Рим), така и Егеида (с Константинопол). Но „житници“ за целия имперски организъм, макар и с по-ограничен ресурс, са също Кампания на Апенинския полуостров и обширните villae на римските магнати в Галия, откъдето тези магнати хранят многобройните си градски „клиенти“ от Италия. И ето по този начин, казвам аз, определена „констелация“ от градове в най-централните опорни пунктове на таласократичната империя всъщност се изхранват отвън чрез една гъвкава система от презморско разпределение и тия градове стават независими от своите близки суши. Рим може да се снабди със земеделска продукция както от Египет, така и от Галия. Константинопол – както от същия този Египет, така и през Черно море от Херсонес. Дори да им бъдат отнети определени периферии навътре в сушата, тези градове тутакси могат да компенсират ущърба от регионално пространство чрез пренос на храни и стоки (а при нужда и от войници) от други периферии. Важното е да останат монополисти в морето.

Така например едно евентуално (да кажем, персийско) окупиране на Египет няма да удари непоправимо хранителния баланс нито на Константинопол, нито на Рим, защото империята разполага с житни „контадо“ и в Галия, и в западноафриканската земя, и, както казахме, на север от черноморския Херсонес. Нека дори в едно и също време (както се е случвало) Египет да бъде отнет, а Галия да бъде откъсната от главните центрове на държавата – да кажем, от метеж на някой, обявяващ се там за император, военачалник. Нека при това и целият Балкански полуостров да бъде наводнен от варвари. И тогава, казвам аз, империята с център Константинопол няма да бъде фатално ударена като продоволствие. Просто ще се увеличи рязко потокът от храни откъм Херсонес и Боспор. По подобен начин стоят нещата с добиването на метали. Владеейки монополно Средиземно море, таласократичната империя може да прави това в поне четири планински периферии в различните краища на кръгообразния му бряг, а значи – колкото и да бъде притисната откъм сушата, винаги ще успее да си набави необходимата суровина. Нека добавя като пример още и това, че организъм като римската таласокрация би могъл да практикува в най-спокойните си времена и прагматична концентрация на цели икономически отрасли. Така в по-късната Римска империя почти целият дърводобив, така необходим за корабостроенето, е базиран – за всичките урбанистични метрополии на държавата – по гористите крайбрежия на Мала Азия, в провинция Витиния. И доколкото империята контролира с най-голяма сигурност целия затворен вътрешен залив на Средиземно море (каквото Черно море е по географското си разположение), то наистина целият този отрасъл може да бъде изнесен от нея в нейния така спокоен ъгъл. Останалите средиземноморски центрове могат да пребивават в автархия от континенталната вътрешност, от труднодостъпните гористи планини в нея.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: