Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Английски пасажери

Матю Нийл

През 1857 г., когато английските митничари са на косъм да разкрият и конфискуват незаконния товар на капитан Илям Куилян Кюли и неговата банда контрабандисти на ром от остров Ман, той е принуден да предложи кораба си за превоз на пасажери. 

Единствените желаещи са двама ексцентрични англичани, предприели пътуване до другата страна на земното кълбо. Преподобният Джефри Уилсън вярва, че Райската градина се намира на остров Тасмания.

Неговият спътник д-р Томас Потър разработва зловеща теза за човешките раси, за която преподобният не знае.

  • Корица: Мека
  • Страници: 568
  • Тегло: 0.490 кг
  • Издадена: 16.09.2013 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Матю Нийл
 

Наличност: Да

18,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

През 1857 г., когато английските митничари са на косъм да разкрият и конфискуват незаконния товар на капитан Илям Куилян Кюли и неговата банда контрабандисти на ром от остров Ман, той е принуден да предложи кораба си за превоз на пасажери. 

Единствените желаещи са двама ексцентрични англичани, предприели пътуване до другата страна на земното кълбо. Преподобният Джефри Уилсън вярва, че Райската градина се намира на остров Тасмания.

Неговият спътник д-р Томас Потър разработва зловеща теза за човешките раси, за която преподобният не знае.

Междувременно абориген от Тасмания на име Пийвей разказва за борбата на своя народ срещу нашествието на англичаните като историята му започва през 1824 г., стига до настоящето с пристигането на английските пасажери през 1857 г. и продължава в бъдещето до 1870 г.

Разказан от над двадесет различни герои и изпълнен с хаплив хумор, романът „Английски пасажери“ съчетава остроумие, приключение и исторически детайл в един завладяващ разказ.

Биография и факти за автора

Матю Нийл (р. 1960) завършва история в Magdalen College, Оксфорд. Прекарва една година в Япония, днес живее в Италия.

С романа си Английски пасажери престижната литературна награда Whitbread Book Award през 2000 г. и е номиниран за Booker Prize, кактои за австралийската Miles Franklin Award.

Откъс от книгата

Глава първа

 

Капитан Илям Куилян Кюли, юни 1857 г.

Да речем човек получи куршум в черепа във война, подхваната от друг, та къде ще е началото на тая история? Ще кажете, това е лесно. Този кратък миг води началото си от деня, в който нашият герой е тръгнал на бой с маршова стъпка заедно със своите нови другари войници, все умници, хилещи се и махащи с ръце на момичетата. Но така ли е наистина? Защо да не е моментът, когато той за първи път взема кралския шилинг[1], ченето му зейнало като на настъпена жаба, докато слуша примамливите обещания на сержанта? А какво ще кажете за ясната слънчева утрин, когато тъкмо е станал на шест и вижда по селската улица войници, които крачат свирепо дрънкващи с оръжия? Но като се замисля, защо да не се върнем направо към началото, към онази дълга тиха нощ, когато се ражда малко бебе, ококорено и чисто, с крехки, мънички ръчички? Ръчички, за които никога не би ти и минало през ум, че един ден ще пораснат достатъчно здрави да вдигнат дълга тежка пушка и да пуснат куршум през мозъка на клетото ни мъртво приятелче.

Ако трябва да избера начало за всички тия любопитни нещица, които ми се случваха напоследък, ами вероятно бих избрал оная сутрин, когато се отдалечавахме в северна посока от едно дискретно френско пристанище, където тютюнът и брендито бяха направо евтиния. Не че в оня момент нещата ми изглеждаха като начало, а по-скоро като край, или поне аз така се надявах. Вятърът беше постоянен, корабът се държеше добре и докато вършехме работата си, мога да кажа, че всеки на борда си прекарваше времето чудесно, унесен в мечти за пари, дето още не беше получил и удоволствията, които може да си купи с тях. Някои щяха да ги изръсят по-бързо и от пикня през борда, представяйки си юнашки запой, а след това вероятно и услугите на някоя намусена кръчмарска повлекана. Неколцина навярно си представяха как похарчват всяко пени за палто и ботуши, та да шашнат град Пийл с мода за ден-два. Други, по-разсъдливи, сигурно виждаха как парите потъват в наеми платени и съпруги умирени.

А Илям Кюли?

Докато „Искреност“ подскачаше и се люшкаше върху вълните, аз си представях Касъл стрийт в съботна сутрин – пълна с народ, който щъка нагоре-надолу и всеки оглежда всички останали, Ийлисад върви до мен в красива нова рокля, двамата сме вирнали глави като господари и никой не казва: „Гледай, ей ги Кюли – едно време родът им беше голяма работа.“ Или пък си представях моя прадядо Хуан, известен като Големия Кюли заради това, че е единственият Кюли, дето някога е направил пари, вместо да ги губи. Ето го, ясен като ден, навежда се от небесата с телескоп и вика с глас по-висок и от гръмотевица: „Я го погледнете него, Илям Куилян, моя собствен правнук. Ей ви един кадърен човек.“

После внезапно мечтанията ни бяха прекъснати. Том Тиър викаше от върха на мачтата, където беше на вахта.

– Платно. Платно на северозапад.

Не че някой обърна особено внимание на вика му тогава. Английският канал не е най-спокойното късче океан, тъй че няма причина за тревога в това да откриеш, че и друг кораб пълзи по пътя си. Момчетата не спряха да мият палубата, докато помощник-капитанът Брю и аз продължихме да стоим на квартердека, за да сме сигурни, че няма да се разсейват.

Но вие трябва да узнаете малко повече за „Искреност“, тъй като, ако някога е имало чудо, цялото изработено от дърво, то това беше тя. Истина ви казвам, едва ли бихте могли да си

представите кораб, който да изглежда по-нормално на външен вид. Признавам, че беше малко старичка – носът ѝ закръглен и тъп и доста старомоден, а квартердекът твърде висок за модните вкусове – но във всяко друго отношение си беше обикновена като морска вода. Бих се обзаложил, че може цял ден да се разхождате из нея и пак да не схванете нищо. Освен, и там е работата, ако нямате око за мерките на нещата. Или ако по случайност не погледнете над вътрешната рамка на вратата за килера с провизиите. Ама това едва ли е възможно.

Е, в дните на моя прадядо Големия Кюли въобще не е имало нужда от такава изкусна майстория. По онова време остров Ман все още е бил свободен и независим, тепърва е предстояло да бъде купен от английските политици, дето вечно си пъхат гагата навсякъде, и като свободна и независима земя, той е решавал какви свои собствени данъци и мита да налага върху брендито и тютюна и подобните им, което означава, че едва ли изобщо е имало такива. Това наистина е била златната ера на остров Ман. Кораби от всяко кътче на света, от Европа и Африка, от Индии Западни и Източни са влизали директно в пристанищата му. Ами да, пристанищните ни кейове били така трупани с бурета и бъчви, че човек едва е стигал до собствения си кораб. И при това всяка една евтина, безмитна капка алкохол и лист тютюн са били толкова законни, колкото самият крал Джордж.

Естествено, на добросърдечните жители на остров Ман, като моят прадядо, им изглеждало срамота да стискат цялото това изобилие само за себе си, при положение че е имало толкова нещастни, отчаяни англичани, ирландци, шотландци и уелсци, пъшкащи и стенещи под бремето на скандалната цена на обмитения си алкохол. Изглеждало елементарна добрина да натоварят плоскодънка в безлунна нощ и да се плъзнат по морето към някое спокойно крайбрежно кътче на Ирландия или Шотландия – що пък не и на Англия или Уелс, тъй като остров Ман си седи тъкмо между всичките четири – и да им помогнат малко. Забравете всичките тия модни приказки за свободна търговия, защото това е само английска поза. Моят прадядо е правил свободна търговия още преди тя да е била измислена.

Но аз се отклоних от онова начало, за което говорех. Вторият вик на Том Тиър дойде само миг или два след първия.

– Оня кораб на северозапад. Изглежда е катер.

Мисля, че сега всички му обърнахме малко повече внимание. Не че имаше нещо ясно и определено, но със сигурност беше по-лошо от това да са просто платна. Видите ли, макар

да има много кораби, които може да са катери, има един по-специален вид, който винагие катер, и тъкмо той беше видът, който не искахме да срещаме. Никой не каза и дума – момчетата продължиха да търкат палубата и да я заливат с кофи вода както преди, а Брю и аз самият продължихме да наблюдаваме – но всички мислехме за неприятности.

Това малко предприятие с „Искреност“ си беше риск, признавам, но по онова време ми се струваше, че рискът все пак си заслужава. Тъжната истина е, че едва ли някога е имало род толкова умен като Кюли, че да позволи всичко да се изсули през пръстите им. Когато Големия Кюли умрял, той оставил ферми, половин дузина градски къщи, странноприемница и лодки, достатъчни да изведат половината Пийл на разходка из пристанището, но по времето, когато съм се появил аз, имаше останала само една къща – имам предвид с покрив, – в която живеехме, плюс западнала, полуразрушена ферма, магазин на затънтена улица и малка, мърлява странноприемница, която едва креташе. Не че всичко беше отишло по комар и скъпи жени, в което поне би имало някакъв оттенък на героичност.

Не, Кюли бяха предпазливи, трезви хора, но с ужасен вкус към оспорване на завещания и съвършено око за калпави покупки. Ама не мога да кажа, че и аз се справях по-добре от останалите. Дори с капитанското си възнаграждение от плавания напред-назад из Ирландско море на малки мръсни корабчета с товари от говежди кости и тям подобни, едва задържах глава над водата. Знаех, че ако в скоро време не направя нещо, всичко ще иде по дяволите и Кюли ще просят по главната улица подобно на мнозина други бедни несретници.

И тогава един ден чух, че в пристанището Рамзи е пуснал котва търговски кораб и е обявил несъстоятелност. Дължали пристанищни такси и щели да го обявят на търг, като се чу, че ще се продаде по-евтино и от каче развалена херинга. Това ме накара да се замисля. Истината беше, че имаше само един начин, по който Кюли някога бяха забогатявали, така че вероятно трябваше да го пробвам? Вярно, в тези дни старата търговия отдавна вече не беше на мода, но това не значеше, че няма да се отплати богато. Трябваше поне да го огледам. И така, отидох до Рамзи да хвърля едно око на оня изоставен кораб.

Очукана стара коруба си беше, с висок квартердек, какъвто вече не се среща, и си имаше дори едно мъничко топче като играчка на кърмата да плаши чайките, ама аз нямах нищо против. Какво пък, само като го гледах, чувствах как надеждата изпълва гърдите ми. Просто се виждах как крещя заповеди от палубата му, моя собствен кораб, който ще ме направи толкова богат, че да купя половината Дъглас.

До края на седмицата вече го бях взел и се озъртах за възможност да разпродам последните жалки остатъци от голямото богатство на Кюли. Разбира се, жена ми, както винаги, беше недоволна. Независимо че Ийлисад е радостта на моя живот, когато работата опре до поемане на риск, тя се превръща в една от ония предпазливи, претеглящи всичко жени, които никога не искат да рискуват и петак, дори ако той би могъл да им донесе петдесет гвинеи печалба. Наистина направих всичко по силите си да я спечеля на своя страна. Разказах ѝ мъничко за хитрите неща, които могат да се направят с кораб, особено от човек от Ман, при това от град Пийл.

Разказах ѝ за братовчеда Роб, който навремето си беше в английския флот и се ожени за англичанка, а сега ловеше змиорки и разни такива близо до Молдън – на плюнка разстояние от Лондон, – където живееше в стара къща, разположена на безлюден бряг, толкова удобен, та когато ни посети последния път, дори пусна няколко шегички за това какво би могло да се прави там. Разказах ѝ колко много може да се спечели от едно само пътуване от този специален вид и как освен това цялата работа всъщност е услуга за ония англичани и поради това си е съвсем морална по свой собствен начин. Не че от това имаше някаква полза.

Всичко, което получих в отговор, бяха сърдити погледи и библейски притчи.

– Ще ни докараш дотам да просим по къщите, помни ми думите – казваше тя, – или ще ни вкараш в затвора.

– Не се тревожи – отвръщах аз – ще бъде лесно като да подритваш камъчета по брега. Само почакай. След три месеца ще имаш хубава, нова карета да те вози на черква в неделя.

Разбира се, нещата никога не стават точно така, както човек очаква. Отне повече от три месеца само да се подготви корабът. Първо трябваше да го докарам в Пийл, където всичко беше по-дискретно. След това трябваше да намеря всичкия онзи определен допълнителен дървен материал, от който се нуждаех и който трябваше да е от току-що разглобен кораб, който пък да е бил мъничко по-малък от самата „Искреност“.

После следваше напасването на дървения материал, плюс извършването на необходимите ремонти. Имаше да се намери екипаж, който трябваше да е правилният до последния човек, което пък означаваше, че всички трябва да са хора от Пийл, защото на никой друг не можеш да имаш вяра. Накрая, когато и корабът, и хората бяха готови, трябваше да се намери подходящият за очите на митницата товар, който беше осолена херинга, направо ухаеща на остров Ман. Всичко това струваше доста пари и макар да бях платил доволно ниска цена за самата „Искреност“, накрая останах без петак и дори трябваше да взема заем от Дан Гон, пивоваря на Касълтаун. Все пак в последните дни на май всичко беше напълно приключено.

Какво изпращане само беше! Сякаш половината Пийл се струпа там – застанали по кейовете и рибарските корабчета, всички зяпаха и естествено, размахваха шапка, ако имаха такава. Ама и ние си бяхме гледка. „Искреност“ беше хубава като коледна елха със своите нови платна, нови въжета и боя и дори фигурата на носа блестеше като нова, загледана в хоризонта през тъмните си къдрици с едва доловимо намигване. Бях си купил нов кат дрехи и шапка да ми върви и докато стоях на палубата, се чувствах направо великолепен и дързък. Единственото нещо, което всъщност развали всичко, беше епископът на Ман, когото видях да си пробива път към нас през тълпата.

– Капитан Кюли, нали? – попита той. – Разбрах, че отплавате на юг.

Епископът на остров Ман, трябва да ви кажа, бе англичанин на име Чалмърс и си беше намусен стар мизерник, който винаги гледаше отвисоко на света. Имаше хора, които разправяха, че бил постоянно нацупен, щото не му дали хубава, просторна катедрала в Уинчестър или Кентърбъри да си се разпорежда в нея на воля, а го прогонили в малка страна, пълна с методисти, мрънкащи на някакъв език, който той не разбира.

Не твърдя, че това е вярно, ама има хора, дето го разправят. В момента обаче той беше самата благост, разбира се, защото искаше услуга.

– Трябва да ида до Порт Сейнт Мери, видите ли. Пътищата са толкова лоши, та се питах дали не мога да направя това малко пътуване на борда на вашия кораб.

Не мога да кажа, че много го исках на палубата си, дори само за тези час-два, колкото ни трябваха да стигнем до Порт Сейнт Мери, но едва ли е лесно да кажеш „не“ на епископ.

Освен това, ако в Пийл имаше поне един човек, който да не знае какъв особен вид кораб е „Искреност“, това беше именно той, тъй че едва ли щеше да ни навреди с нещо. Или поне така изглеждаше в оня момент. И така той се качи на борда в своята пурпурна одежда и глупава сламена шапка да му пази изтънчената английска глава от слънцето.

Скоро след това стана време да отплаваме. Както казват мъдрите хора, „Ако караш добрия вятър да те чака, няма даима какво да ядеш“. Провикнах се да ни освободят от стоянката и двете лодки влекачи потеглиха, отдалечавайки се бавно, докато въжетата им се изопнаха с плясък. След това „Искреност“ сякаш потръпна и малка ивичка вода се откри между нея и кея. Спомням си, че в този момент си помислих – макар едва да бяхме изминали и метър разстояние – че сега вече сме потеглили, след всички тия седмици чакане, и след това се замислих над загадката как ли ще потръгнат нещата и какво ли ще си мисля, когато се върна.

Не че имах и най-малък проблясък на истината, разбира се. Ако имах, вероятно начаса бих скочилобратно на брега. Махнах с ръка на Ийлисад, макар тя да миотвърна едва-едва, защото все още ми беше сърдита, и послеекипажите на двете лодки натиснаха греблата и пристанището бавно започна да променя очертанията си, докато накраясъвсем се смали зад нас и фигурите, махащи с ръце, вече небяха отделни човешки тела, а просто тълпа хора. След тованямаше време за зяпане, защото вече бяхме в открито море,полюшвайки се приятно върху вълните, и ни чакаше работаза вършене. Въжетата бяха прибрани, лодките бяха вдигнатина борда и момчетата се втурнаха нагоре по мачтите да пуснат едно-две платна, за да уловим вятъра. Скоро и последнитеочертания на Пийл изчезнаха и беше време да обърна главав другата посока и да мисля за това, което следва. И тъкмотогава на епископа почна да му доскучава.

Предполагам, чесега, след като вече ни беше избудалкал да го вземем с нас,беше сметнал, че може да си позволи да зареже чара и скоротой се прозяваше и превземаше по палубата, сякаш беше изстрадал цели месеци корабен живот. И реши да се поразвлечес животните. Не бяха много на борда – бях пресметнал, че ще се нуждаем от месо само за седмица-две, а и парите бяха напривършване, тъй че бях взел само дузина пилета, една овца иедно прасе – но и така си бяха достатъчни за епископа. Стоеше там в пурпурната си мантия и глупавата си сламена шапка,къткаше на пилците и пъхаше пръсти в клетката им или пък сеопитваше да погали овцата, която даваше ясно да се разбере,че не го харесва. Май се вземаше за Свети Франциск Асизки.Не че правеше нещо лошо. Не, лошото дойде точно след това.

– Какво прекрасно прасе!

Това може и да не изглежда кой знае какво на човек, койтоне знае, но беше много лошо за ония, дето знаеха. Не че аз севълнувам от разни глупави суеверия, твърдо не, но смея да кажа,че някои на борда ги приемаха насериозно и те биха ви реклисъвършено убедено, че има едни специални думи, дето никога небива да бъдат произнасяни на борда на кораб от Ман, когато тойе на вода, в противен случай цялото пътуване ще бъде преследвано от лош късмет. Макар едва ли да съм специалист, както вечеказах, има някои хора, които настояват, че не трябва да се казвазаек, а помит[2]. По същия начин херингата винаги трябва да сенарича дете. На котката се казва стъргало. На мишката се казвалонаг. Вятърът е Старите торби. Плъховете са Чичовци илиГолемите хора. Ри Ин Лаа – Кралят на деня – е слънцето, а Бен-рейн Нихойе, което означава Кралица на нощта, е луната.Има също изобилие от думи, свързани с херингата, наследствата и малки суми пари. Преди всичко обаче диалектът създава впечатление за народ, който е изпитвал голямо удоволствие от играта с думи.) Синята Джудите русалка.

Синия Джон е морето. И никога, ама никога не трябва да казваш прасе, а винаги свинчо. Естествено, грешки се правят и лошият късмет може да се обърне съвсем лесно, като се направи правилното нещо. Който е изрекъл грешната дума, както съм чувал, извиква високо „студено желязо“ и след това възможно най-бързо докосва с ръка нещо желязно на борда. В края на краищата това едва ли е нещо трудно, тъй че може да се направи, та макар и само за да успокои хората, които вярват в тия глупости. Проблемът в нашия случай беше, че грешната дума бе изречено от чужденец, при това епископ. В резултат на което никой от нас не каза и дума, но един-двама му метнаха кръвнишки погледи, които той май дори забеляза. Със сигурност заряза прасето бързо-бързо и си спомням, че скоро след това слезе долу, оплаквайки се от слънцето, и стоя там, докато стигнахме Порт Сейнт Мери, където се отървахме от стария мизерник.

Не че аз самият бях притеснен от случилото се, разбира се, тъй като нямах време за такива вятърничави работи, но смея да твърдя, че на борда с положителност имаше двама-трима, които се тревожеха, че такова нещо е станало тъкмо когато „Искреност“ отплава на това свое първо пътуване като кораб от остров Ман със специална цел. Така че имаше доста думи, изречени по адрес на епископ Чалмърс, когато точно петнадесет дни по-късно Том Тиър нададе своя трети вик от върха на мачтата.

– Катерът, обръща към нас сега.

Е, това вече не остави никакви съмнения.

От опит мога да кажа, че когато лошият късмет се стовари върху един човек, от него просто няма отърване, а капитан Кларк от катера „Долфин“ към Бреговата охрана на Нейно Величество си беше чиста проба лош късмет. Докато корабът му се приближаваше към нас, все се надявах, че може да попаднем на някой изкуфял възрастен джентълмен, дето мисли единствено за пенсионирането си, целият само търбух и подагра, прозяващ се отегчено към книжата, но не, въобще не, капитанът Кларк, който стъпи на палубата на „Искреност“, беше един от ония излъскани англичани, гледащи към света иззад униформата си, жадни да открият какви закони е престъпил и нарушил. Така де, нямаше дори едно „добър ден“, докато сеоглеждаше, следван по петите от шестима войници, в случайче вземе да се почувства самотен. Всичко, което каза, беше:

– Капитан...?

– Кюли, – отвърнах услужливо, връчвайки му корабнитедокументи.

– Регистриран в пристанище Пийл сити, остров Ман, – погледна ме многозначително, когато стигна до остров Ман, сякашда ми каже „Знам всичко за това малко местенце.“ – Плава заМолдън, Есекс, с осолена херинга. – Сега изигра малко представленийце, като поклати високомерната си глава и се престори на озадачен. – Трябва да кажа, че съм малко изненадан отвашето местоназначение. Освен ако не бъркам много, Молдъне риболовно пристанище. Сигурен ли сте, че там ще се заинтересуват от цял трюм херинга?

Повдигнах рамене.

– Има риба и риба.

Разбира се, не от този товар се интересуваше. Беше самозагрявка.

– Това, което ме тревожи, капитане, е местоположениетови. Вашият курс е от Пийл до Молдън, нали? Така че защо,чудя се аз, откриваме кораба ви да плава на север в посока от

Франция?

Имах готов отговор, поне до известна степен.

– Вчера ни удари буря. Трябва да ни е отнесла трийсетинамили на юг.

Така се случи, че предния ден имаше малко лошо време ито дойде от север. Както казват мъдрите хора „Избирай лъжите си така, както избираш съпруга – с ум и разум.

Не че това свърши някаква работа. Сега Кларк показа ноктите си, което всъщност бе възнамерявал от самото начало.

– Капитан Кюли, трябва да ви попитам дали противно науказаното във вашите книжа не сте прекъснали плаването сив чуждо пристанище? Бих ви посъветвал да обмислите внимателно отговора си, тъй като всяко отклонение от истината сположителност ще бъде разкрито и аз ще се постарая да бъдетеглобен толкова сериозно, че да си пожелаете никога да не стеизлизали на море.

Имаше само един отговор, който можех да дам, и го дадохс всичкото обидено достойнство, което успях да докарам.

– Категорично не.

– Имате ли на борда товар, различен от отбелязаната тукхеринга?

– И на това – не.

Изглеждаше доволен като хрътка, надушила зайци, и веднага се обърна към шестте си момчета в червени униформи.

– Искам този кораб да се претърси и то основно.

Значи стигнахме дотук. Нещата все пак не се оказаха такалесни като да подритваш камъчета по брега. Не че вече нибеше хванал, о, не, но си беше истинска неприятност, тъй катоненавиждах идеята някакви непознати да тършуват и ръчкатиз моята „Искреност“, като че ли е някаква обикновена уличнаблудница. Бях взел всички предпазни мерки, които можех, даприкрия прелестите ѝ, макар тези мерки да не бяха нищо повече от това да се погрижа всеки от екипажа да е зает с някакваработа, тъй като няма нищо по-лошо от бездействието, защотото прави телата неспокойни, а последното нещо, което искахме, беше изблик на пелтечене или крадлив, издайнически поглед в грешна посока. Хуан Брю, първият помощник-капитан,и Парик Кинвиг, вторият помощник-капитан, крещяха заповеди като седем дявола и караха момчетата си да търчат напред-назад по палубата в изпълнение на задачи или да се катерят помачтите да оправят платната. Чайна Клукас, корабният гигант,беше на щурвала, долу в работилницата под палубата ЧалсиКрисчън, дърводелецът, режеше с трион парче дърво, до негоРичи Мур, платнарят, шиеше съсредоточено своите платна, аМилкрест, стюардът, оправяше каютите.

Това ни оставя само Роб Куейл, готвача, когото пратих дачисти кочината, защото това беше най-безопасната работа занего. Фамилията Куейл, трябва да ви кажа, е добре известна съсстранните си членове, всички до един чудаци. Бащата на РобКуейл умрял, когато той бил още бебе – от чиста пищяща лудост,както разправят някои – и той беше отгледан от майка си, коятоима малка порутена къщица долу на брега до навесите за осоляване на херинга и си изкарва хляба с пране на чужди мръсни дрехи.

Дали тъкмо това е направило Роб Куейл странен или той просто евзел чудатостите си от ония другите Куейл, това не бих искал дагадая, но той несъмнено бе странен със своето длъгнесто лице изаплашителния си поглед. Беше затворен в себе си и си мислеше,че всички други постоянно говорят за него, което всъщност течесто и правеха. Е, едва ли е изненада, че ставаше мек като маслов компанията на животни. Именно свинчото, който епископът наМан нарече прасе, стана най-добрият му приятел и за двете кратки седмици, откак отплавахме от Пийл, те вече изглеждаха катоистинско семейство и едва ли минаваше и час, без Куейл да намине да му поговори или да му даде хубаво късче храна, дето бешенамерил за него. Що се отнася до самото прасе, не можете да сипредставите по-самомнително животно. Колкото по-добра ставаше храната му, толкова повече то се изпълваше с грандоманскиидеи за себе си, а Куейл почти се побъркваше да измисля неща,пред които то да не извръща зурлата си и да им обръща гръб.

„Има само едно нещо, дето свинчо не е опитал – беше обичайната шега на кораба и си беше шега, която Куейл ненавиждаше – и това е свински бут.“

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: