Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Американски лекции

Итало Калвино

През юни 1984 г. Итало Калвино е официално поканен от Харвардския университет за лекционната поредица „Чарлс Елиът Нортън“. За първи път се предлага участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите. Калвино се заема да пише „шест предложения за следващото хилядолетие“: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.

 

Наличност: Да

18,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

През юни 1984 г. Итало Калвино е официално поканен от Харвардския университет за лекционната поредица „Чарлс Елиът Нортън“. Става въпрос за цикъл от шест лекции, които се изнасят в рамките на една академична година (за Калвино това трябва да бъде 1985–1986) в Харвард. Традицията на Нортъновите лекции започва от 1926 г. и преди Калвино за тях са канени творци от ранга на Т. С. Елиът, Игор Стравински, Хорхе Луис Борхес, Нортръп Фрай, Октавио Пас.

За първи път се предлага участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите.

Калвино се заема да пише „шест предложения за следващото хилядолетие“: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.

Умира от инсулт през септемри 1985 г., точно преди гостуването си в Харвард и преди да е написал шестата лекция, „Съдържателност“. Италианското заглавие е поставено от жена му, Естер Калвино, а петте готови лекции – „Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“, – събрани в това томче, са издадени посмъртно през 1988-а и представляват една от най-талантливите, прочувствени и аргументирани защити на художествената литература.

Откъс от книгата

Итало Калвино „Американски лекции“

Ще посветя първата си лекция на опозицията лекота–тежест и ще взема страната на лекотата. Това не означава, че смятам доводите в подкрепа на тежестта за по-малко състоятелни – просто ми се струва, че относно лекотата имам повече неща за казване.

След четирийсет години писане на fiction, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.

В тази лекция ще се опитам да обясня – на самия себе си и на вас – какво ме доведе до убеждението, че лекотата е преимущество, а не недостатък; кои са примерите сред творбите от миналото, в които припознавам идеала си за лекота; как разполагам ценност като лекотата в настоящето и как си я представям в бъдещето.

Ще започна от това, последното. Когато прохождах в професията, категоричният императив за всеки млад писател бе дългът да представя съвремието. Преизпълнен с добра воля, аз се мъчех да стана съпричастен с безмилостната енергия, която движи историята на нашия век, с неговите колективни и индивидуални преживявания. Опитвах се да намеря някакво съзвучие между шумното ту драматично, ту гротескно зрелище, което представляваше светът, и пикаресковия, авантюристичен вътрешен ритъм, който ме подтикваше да пиша. Скоро обаче осъзнах, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.

Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше

да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.

Единственият герой, способен да отреже главата на Медуза, е Персей, който лети с крилатите сандали; Персей, който не поглежда лицето на горгоната, а само отражението ѝ в бронзовия щит. И ето че Персей ми идва на помощ и сега, когато вече започнах да чувствам, че се вкаменявам, както ми се случва всеки път, щом се опитам да направя историко-автобиографично отклонение към миналото. По-добре да се изразя чрез митологични образи.

За да отреже главата на Медуза, без да се обърне в камък, Персей се крепи върху възможно най-лекото – ветровете и облаците – и поглежда натам, където видяното се разкрива само косвено в уловения от огледалната повърхност образ. Веднага се изкушавам да потърся в мита за Персей и Медуза алегория на връзката между поета и света; наставление за метода, към който да се придържаме, докато пишем. Но ми е ясно, че всяко тълкуване ограбва и задушава мита – с митовете не бива да се бърза, по-

хубаво е човек да ги остави да улегнат в паметта му, да се спре да поумува над всяка тяхна подробност, да ги мисли, без да излиза от свойствения им език на образите. Поуката, която можем да извадим от един мит, се съдържа в самата буквалност на разказа, не в онова, което добавяме ние изотвън.

Отношенията между Персей и горгоната са сложни: те не завършват с обезглавяването на чудовището. От кръвта на Медуза се ражда крилат кон, Пегас; тежестта на камъка може да се превърне в своята противоположност; с едно чатване на копитото в планината Хеликон Пегас отприщва водите на извор, от който ще пият музите. В някои версии на мита именно Персей язди чудесния Пегас, галеника на музите, роден от прокълнатата кръв на Медуза. (Впрочем и крилатите сандали идват от света на чудовищата: Персей ги е получил от сестрите на Медуза, граите с едното око.) Що се отнася до отрязаната глава – Персей не я захвърля, а я разнася навсякъде, скрита в торба, и ако види, че някой враг е на път да го надвие, просто я вдига за гривата от змии и му я показва. Кървавата останка се превръща в непобедимо оръжие в ръката на героя, оръжие, което той ползва само в извънредни случаи и само срещу оногова, който заслужава наказанието да бъде превърнат в статуя на самия себе си. Без съмнение тук митът цели да ми внуши нещо; нещо вложено в самите образи, което не може да се обясни извън тях. Персей владее ужасния лик на горгоната, като го крие, както по-рано го е победил, като е гледал отражението му. Силата на героя е все така в отказа от прякото наблюдение, но не и в отказа от реалността на света на чудовища, в който е орисан да живее – тази реалност той разнася със себе си и приема за свое бреме.

За отношенията между Персей и Медуза можем да научим нещо допълнително от Овидиевите „Метаморфози“. Персей тъкмо е спечелил нова битка, посякъл е с меча си един огромен морски звяр, освободил е Андромеда и се гласи да направи онова, което всеки от нас би сторил след подобна мръсна работа – да си измие ръцете. В такива случаи голямата му грижа е къде да сложи главата на Медуза. И тук Овидий има два стиха, които ми се струват изключително добро обяснение за това, колко душевна деликатност е необходима, за да бъдеш Персей, победителят на чудовища: „Сам победителят черпи вода и си мие ръцете; / да не навреди лика змиеносен на гладкия пясък (anguiferumque caput dura ne laedat harena), / сипва по него листа и постила стъбла морерасли / и въз тях на Форкинида Медуза главата полага.“ Струва ми се, че въплътената в Персей лекота не би могла да бъде представена по-подходящо, отколкото с тази проява на ободряваща добронамереност към чудовищното и страховито, но и по някакъв начин ранимо, крехко създание. Но най-неочакваното в случая е чудото, което следва: от допира на Медуза морските стъбла се превръщат в корали и за да се накитят с тях, отвсякъде започват да се стичат нимфи и да доближават клонки и водорасли до скверната глава.

И тази среща на образи, в която крехкото изящество на корала се докосва до свирепия ужас на горгоната, е толкова многозначителна, че не бих желал да разваля впечатлението от нея с опити за коментар или интерпретация. Мога да направя нещо друго: паралел между стиховете на Овидий и тези на един модерен поет – „Малък завет“ на Еудженио Монтале, където намираме емблематичните за цялата му поезия пределно деликатни елементи („седефена следа от плужек / или блещукане на стъпкано стъкло“) също контрастно съчетани с едно страшно адско изчадие, с един Луцифер с катранени криле, който се спуска над западните столици. Монтале никога не е обрисувал друго тъй апокалиптично видение, както в това стихотворение, писано през 1953 г. – на преден план стиховете му изкарват едва осезаемите блещукащи следици, за да ги противопоставят на задаващото се мрачно бедствие („Пазѝ във пудриерата прахта им, / когато всички светила угаснат / и се започне пъклен хоровод...“). Но как за спасението си ще разчитаме точно на най-нетрайното? Чрез „Малък завет“ Монтале се врича във вековечността на онова, което изглежда обречено на гибел, влага нравствените ценности в най-мъжделивите дири: „ни бледото сияние, което там / припламна, долу, бе от кибрит“.

Сами виждате – за да кажа две думи за нашата епоха, ми се наложи да мина по много заобиколен път, през уязвимата Медуза на Овидий и катранения Луцифер на Монтале. Трудно е за един романист да представи идеята си за лекотата с примери от съвременния живот, без да я превърне в недостижимия предмет на едно безкрайно quête. Но точно това, по най-нагледния и непосредствен начин, стори Милан Кундера. Неговият роман „Непосилната лекота на битието“ е всъщност една горчива констатация за неизбежната тежест на живота – говоря не само за отчайващата и all-pervading несвобода, на която е случила неговата клета страна, а за човешката орис изобщо, тази, която споделяме и ние, при все че сме безкрайно повече извадили късмет. Тежестта на живота за Кундера се съдържа в разните форми на давление – гъстата мрежа от обществени и частни принуди, която оплита все по-здраво и по-здраво всяко съществуване. Романът му ни показва как в живота всичко, което избираме и преценяваме като леко, скоро разкрива своята непосилна тежест. Може би единствено жизнеността и подвижността на ума се изплъзват от това проклятие – качествата, благодарение на които е написана книгата и които се числят към измерения, различни от тези на битието.

В миговете, когато човешкото царство ми се струва обречено на тегло, си мисля, че и аз като Персей трябва да отлетя нанейде другаде. Нямам предвид бягство в съня или в ирационалното. Говоря за промяна на подхода, за възприемане на света от друга гледна точка, с друга логика и други методи за познание и проверка. Образите на лекотата, които търся, не бива да се разсейват като блянове в реалността на настоящето или на бъдещето... В безкрайната литературна вселена постоянно се отварят алтернативни пътища за изследване – съвсем нови и прастари; стилове и форми, годни да променят представата ни за света... Ако литературата не е достатъчна, за да ми гарантира, че не преследвам само блянове, аз търся в науката храна за моите видения, в които всяка тежест се стапя...

Днес всички научни дисциплини сякаш се стремят да ни докажат, че светът се гради от неуловими за сетивата елементи: посланията на ДНК, нервните импулси, кварките, неутрините, които се щурат из пространството, откакто свят светува... А и информатиката. Вярно, че софтуерът не би могъл да упражнява властта на лекотата си без посредничеството на хардуерната тежест, но той все пак командва, влияе на външния свят и на машините, които съществуват единствено като негово следствие и в развитието си водят към разработката на още по-сложни програми. Втората промишлена революция не се изразява като първата в потискащи картини на валцови станове или стоманолеярни в действие, а в битовете на информационен поток, който обикаля носещата го мрежа под формата на електрически импулси. Железните машини още ги има, само че сега те се подчиняват на безтегловните битове.

Приемливо ли е да заимствам от научния дискурс образ на света, който да съответства на желанията ми? Опитвам се да направя именно това – подобна операция ме привлича, защото чувствам, че с нея мога да продължа една престара тенденция в историята на поезията.

De rerum natura на Лукреций е първата голяма поетическа творба, в която познанието за света се предава чрез раздробяване на неговата компактност, с усет за всичко безкрайно малко, подвижно и леко. Лукреций иска да напише поема за материята, но веднага усеща, че истинската същност на тази материя се състои от невидими частички. Той е поетът на физическата конкретност, видяна в нейната постоянна и неизменна вещественост, но първото нещо, което ни съобщава, е, че празнотата е не по-малко конкретна от твърдите тела. Сякаш най-голямата грижа на Лукреций е тежестта на материята да не ни премаже. Още докато определя строгите механически закони, които обуславят всяко събитие, той чувства необходимостта да позволи на атомите непредвидими отклонения от правата линия, та да обезпечи свобода както на материята, така и на хората. Поезията на незримото, поезията на безбройните непредсказуеми възможности, както и поезията на нищото се раждат у един поет, който не храни съмнения относно физическата конкретност на света.

Това разситняване на реалността се простира и върху видимите дадености и именно там блести най-ярко поетическото майсторство на Лукреций: прашинките, които кръжат в слънчевия лъч из тъмната стая; дребните мидички, същевременно еднакви и разнообразни, които вълната меко изплисква върху bibula harena, „жадния пясък“; паяжините, които, както си вървим, незабелязано полепват по нас.

Вече цитирах „Метаморфозите“ на Овидий, друга енциклопедична поема (написана петдесетина години по-късно от тази на Лукреций), която обаче вместо от физическата действителност изхожда от митологията. И за Овидий всяко нещо може да добие нова форма; и за Овидий познанието за света е раздробяване на компактността му; и за Овидий в крайна сметка между всичко съществуващо цари равенство, напук на всевъзможните йерархии на властта и на ценностите. Докато светът на Лукреций е направен от неизменяеми атоми, този на Овидий е от свойства, атрибути, форми, които

определят своеобразието на предмети, растения, животни, човеци. Ала те са просто тънки обвивки на една всеобща субстанция, способна (ако я разбуни някоя неудържима страст) да приеме какъв ли не облик.

Точно в проследяването на прехода от една форма към друга Овидий разгръща своята несравнима дарба. Например, когато разказва как една жена забелязва, че се превръща в лотос – краката ѝ залепват за земята, нежна кора постепенно попълзява и обзема слабините ѝ, тя посяга да си заскубе косите и ръката ѝ се пълни с листа. Или като описва пръстите на Арахна, толкова сръчни в свиването на къделите и източването на вълната в нишка, в преденето с вретеното, в ситнежа с иглата за везане – изведнъж ги виждаме да се издължават в тънички паячни крачета и да заплитат паяжини.

Както у Лукреций, така и у Овидий лекотата е мироглед, стъпил върху философията и науката – доктрините на Епикур в случая на Лукреций, доктрините на Питагор в този на Овидий (един Питагор, който, както Овидий ни го представя, твърде наподобява Буда). Но и в двата случая лекотата е нещо, което възниква при писането, с типичните за поета езикови средства, независимо от философската доктрина, към която той декларира, че възнамерява да се придържа.

От всичко казано дотук ми се струва, че понятието „лекота“ започва да се избистря. Надявам се най-вече да съм ви убедил, че съществува лекота на размисъла, така както е всеизвестно, че съществува лекомислие. И нещо повече – в сравнение с лекотата, на която е способен размисълът, лекомислието може да изглежда направо тежко и непрогледно.

Най-уместната илюстрация на тази идея е една новела от „Декамерон“, в която се подвизава флорентинският поет Гуидо Кавалканти. Бокачо ни представя Кавалканти като строг философ, който умислено броди сред мраморните гробници пред една църква. Флорентинската jeunesse dorée – знатната младеж на града – язди из улиците на дружини, от веселба на веселба, и постоянно търси удобни случаи да разшири кръга си от познанства. Кавалканти не е сред любимците им, защото, нищо че е богат и хубаво облечен, отказва да гуляе в тяхната компания, а и всички подозират, че в загадъчната му философия има нещо богохулно.

Може да се каже, че две противоположни тенденции си оспорват литературната територия през вековете: едната се стреми да направи от езика безтегловна стихия, която се рее над нещата като облак или ситен прашец, или даже магнитно поле; другата клони към пренасяне в езика на тежестта, плътността, конкретността на предметите, телата, усещанията.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: