Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

18% сиво

Захари Карабашлиев

История за пътуването, за израстването и за промяната. Разказът се раздвоява между предприетото в настоящето пътуване и спомена за пламенна любов. Действието се протяга между Лос Анджелис, Тихуана и Ню Йорк, като по цялото протежение носи на героя нови изненади и премеждия, които в крайна сметка ще го отведат до истината за това кой е той сега.

„18% сиво“ е роман, развиващ се в Америка, ала носещ в себе си българския дух и характер. У нас е преиздаден десет пъти, а през 2013 излиза и в САЩ. Печели престижната награда “Български роман на годината“, връчвана от фондация “Едуард Вик“. Заедно със „Захвърлен в природата“ от Милен Русков си поделят наградата „Вик“ за роман на годината. Също така е един от финалистите на добре познатите награди “Елиас Канети“, които се организарат на две години. Романът бе избран от читатели да бъде сред 100-те най-обичани книги в кампанията на BBC “Голямото четене“.

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

“Обичам да я гледам, когато се събужда. Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно, отколкото да заспивате заедно.“

 

"Един симпатичен луд българин в Америка, една торба прясна марихуана и безкраен път…

От Мексико до Ню Йорк, през България на 90-те. Гангстери и любови, надежда и отчаяние, смях и тъга. Кино-история за всички нас – емигрантите от собственото си минало.

Това е първата екшън-носталгия. Нов жанр безспорно! И като всяко първо нещо – зверски интересен."

Любен Дилов - син

Биография и факти за автора

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург, живеещ в Калифорния, САЩ.

Първият роман на Захари Карабашлиев — „18% сиво“ е много добре приет от публиката, печели наградата „Цветето на Хеликон“ за 2008 г. за най-продаван роман: преиздаван е няколко пъти. Поделя си наградата „Вик“ за роман на годината със „Захвърлен в природата“ от Милен Русков (2009).

Втората му книга — сборник с разкази „Кратка история на самолета“ печели наградата „Хеликон“ за 2009 г.

Пиесите му „Аутопсия“ (2004), „Неделя вечер“ (2006) и „Откат“ (2008) са публикувани и отличавани на фестивали и конкурси. „Неделя вечер“ печели наградата Аскеер и е номинирана за Икар.

Откъс от книгата

Няма я от девет сутрини.

Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да влезе и то с рев - камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и петнайсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и петнайсет?

Измъквам се от леглото, премествам се в дневната и се тръшвам на дивана. Хладната кожена тапицерия не помага да се унеса отново, а и камионът е все по-близо. Изправям се, поотмествам една от щорите и ярък слънчев лъч парва лицето ми. Събирам енергия и опитвам да повредя зеленото, ревящо чудовище с поглед. От усилията обаче успявам само да се разсъня съвсем.

Гледам фрезиите във вазата на стъклената масичка. Мъртви фрезии в мътна вода, останали след нея.

Отварям най-дясното кухненско шкафче и от купа шоколади издърпвам един "Тоблерон". Вдигам от пода захвърлената вчера риза, включвам ютия, гладя с една ръка, с другата чупя и лапам триъгълници, обличам я, слагам вратовръзка, правя нес кафе, окапвам ръкава си, докато ровя за ключове, навличам сиво сако и тръшвам вратата след себе си.

Навън лъщи поредният горещ ден в Южна Калифорния. Завъртам стартера на "Тойотата". Завивам по "Джеферсън" и излизам на магистралата.

Пет колони автомобили в едната посока, пет колони в срещуположната. Задръстване. Ръмжат ауспуси, потрепват двигатели, брони пробляскват - като преди сражение.

На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея - това няма как да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?

Опитвам.

Ето - от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.

Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...

ОМ-м-м-м.

ОМ-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

ОМ-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

ОМ-м-м-м-м-м-м-м-м-мръзна ми да мисля за нея.

На сутрешното събрание началникът Скот обявява поредните структурни промени в отдела, на масата са отворени кутии с понички, има портокалов сок, дими кафе... Клиничното изследване... - Защо климатикът е толкова силен тук? - ... в своя последен стадий... Ом-м-м-м-м... след като бъдат уточнени някои... - Защо кафето е слабо и кисело? - ... всеки да обърне внимание на протокола... Ом-м-м-м... Формуляр 1574... в болничните центрове...

Ом-м-м-м... искам всеки да прегледа още веднъж IRB-документацията, преди да приключи - Какво търся аз тук? - ... за стриктното спазване на процедурите от лекуващия пресонал... Какви са тези хора? - Началникът Скот раздава на всеки личните планове за следващото тримесечие, в очите му - тази живост, тази живост, стиска енергично ръцете ни, както умеят да го правят само ниските на ръст хора, моята задържа по-дълго. Къде съм?

После всеки се запътва към своя светлосив кюбикъл*, а Скот прави жест да го последвам в тъмносивия му кабинет. Офисен минимализъм - бюро, монитор, лична малка кафе-машина и контейнер с офисна вода, над който има плакат на дълга лодка (кану? каяк?), задвижвана от гребци. Под снимката пише "Teamwork".

Скот говори нещо със загрижен глас. Гледа ме с онзи поглед. Не чувам какво ми говори, само кимам и ми се повръща. Онзи поглед. Не помня как минава останалата част на деня. Отвратително, предполагам.

На връщане от работа, в най-пиковия час, на светофара на "11-то авеню" и "Бродуей", потокът от автомобили забавя и спира. Някъде напред полицаи пренасочват движението, виждам оранжевите жилетки, знаци "Stop" в ръцете им, жестовете. Забелязвам бялото туловище на падналия възнак по средата на пътя камион. Горещо е.

Опитвам да сменя лентата в последния момент и хитро да изляза по "Сидър стрийт" нагоре, обаче не успявам - изродът отдясно не ме пуска. Тогава ще трябва да стоя в трафика като всички останали. Поглеждам наляво: мъж на петдесет и няколко, сива коса, сух калифорнийски тен и бръчки, бърка си в носа и опитва да проследи горе в небето един самолет с развят червен флаг с надпис. И аз опитвам да видя какво пише в небето зад самолета и се хващам, че и аз бъркам в носа си. Гледам самолета в небето, гледам мъжа отляво. Левият лакет - на спуснатия прозорец, десният показалец - в носа, косата - сива.

Така ще изглеждам и аз след двайсетина години. Сепва ме леко бибитване отзад и ядосано настъпвам съединителя, за да включа на първа. Педалът изведнъж хлътва. Натискам по-здраво, дърпам и бутам скоростния лост, но той не помръдва. Виждам как мъжът със сивата коса и пръст в носа се отдалечава. Все още свети зелено, но знам, че няма да е вечно. Заръчквам лоста по-яко (хоп - жълто), чувам все по-нетърпеливи клаксони зад мен. Непоносимо горещ ден (стана червено) и много по-дълъг от останалите (ярко червено).

Усещам как целият гняв на работилите от седем сутринта счетоводители, адвокати, градски съветници, секретарки, банкови чиновници, хотелиери, софтуер-специалисти, сервитьори, инженери, агенти на недвижима собственост, цялата трудова сила на тази улица се фокусира върху моята малка кола. Ако има кой да координира мислите им, с един задружен поглед ще ме изхвърлят долу край пристанището - при бездомници и наркомани.

Започвам да търся аварийните светлини, не ги знам къде се намират. Отзад, анонимни в личните си превозни средства, все повече гнусари започват да свирят. Виждам в огледалото безизразните им уж лица, но знам, че отдолу натискат клаксони. Потя се. Не виждат ли, че съм закъсал, не разбират ли, че ми е гадно? По-интелигентните от тях дават ляв мигач и изпреварват неподвижния ми автомобил. Останалите обаче не искат да приемат, че ме е сполетяло нещастие. Негативизмът на хората винаги ме удря в най-слабото място.

То се намира под мишниците ми. При силен стрес и в задушни дни като този, оттам започва да се излива пот с мириса на лучена яхния. Ако ме ядосат само още малко, ще изляза от колата, ще разперя ръце като статуята над Рио и ще ги помета с миризма. Ще ги помета! Ще изхвръкват от колите си в паника и, със запушени носове, ще бягат, накъдето им видят очите - като във филм с Годзила. Накрая на "11-та" и "Бродуей" ще остана само аз с разперени ръце и техните изоставени автомобили с отворени пиукащи врати. Ще пиукат - пиу-пиу-пиу-пиу като пилци - пиу-пиу-пиу-пиу, аз ще крача като победител и ще се смея със зловещ, силен смях.

Намирам внезапно бутона за аварийните, натискам го с последни усилия и изскачам, полузадушен от собствената си миризма. Навън въздухът е горещ и сух. Правя извинителни жестове към тези зад мен, ризата ми е мокра от пот, разхлабвам си вратовръзката, усмихвам се полувиновно, вдигам рамене (на всеки може да се случи), докато наум изнасилвам до смърт всеки скъп човек на тези мазняри, които сега избягват погледа ми, мамка им.

От уличен телефон звъня на някаква фирма да дойде и да вдигне закъсалата ми кола.

Появява се човек с виетнамска физиономия и сервизен камион, който ще пренася "Тойотата" до автосервиз за поправка. Иска 80 долара.

Питам го на кое име да напиша чека. Той вирва глава - не иска чек. И аз не искам много работи!

- Кеш - иска, - кеш.

- Кеш - казвам, - нямам кеш, откъде да имам кеш!? Пиша чек за 80 долара и му го подавам.

- Не - върти глава виетнамецът. Кеш, кеш.

- Кеш, кеш - гъза ми да ядеш.

- А? - мръщи вежди, не разбирал какво говоря.

И аз не разбирам защо Стела я няма, но... Виетнамецът вижда, че няма накъде и решава да приеме чека, ама искал повече пари.

Пиша нов чек за 90 долара.

- На кое име да е?

- Хауа.

- Хауа?

- Не.

- Хауар?

- Не.

- Хауард?

- Хауа.

- Добре - Хауард. Гледай ти как се самокръщават азиатците с тези благородни имена? Не съм виждал един да се казва Бил или Боб. Добре, Хауард. Пиша "Хауард Стърн" и му подавам чека.

- Не! Не! - пищи той. Не Хауард Стърн! Къса чека. Хауа!

- Хауард кой!? - ядосвам се аз. Той грабва чековата книжка от ръката ми и сам пише името си - Хау Уа.

- О-о-о-! - развеселявам се аз, тупам го по рамото. Аз познавам много виетнамци, Хау. Добри хора.

Хау ме гледа без реакция.

- Добри хора - продължавам - ... виетнамците.

- Аз - от Лаос - казва Хау и ми обръща гръб. Знам, че в сервиза ще ми одерат кожата. Нека.

Вземам такси и се прибирам у дома. Тихо и сумрачно. Поливам цветята в градината - те за нищо не са виновни. Котаракът на съседите се появява на вратата - дискретен и оранжев. Иска да си играе с някого. И аз искам да си играя с някого, ама няма с кого. Питам го "липсва ли ти Стела?" Той измяуква, което значи, че му липсва. Стела му купуваше консервирани храни. Твърдеше, че любимата му е от океанска бяла риба.

Намирам консервите под мивката и отварям една. Изнасям я, на двора я слагам под статива с изоставената й, последна, покрита с окапан в синьо чаршаф, картина. Наблюдавам известно време как котаракът лакомо яде. Подарих й този статив за Коледа преди пет години. Повдигам единия край на чаршафа, поглеждам картината. Не мога да я разбера. Единствената й, в тази къща, картина (всички останали са в ателието или на склад) и тя - недовършена. Дали да не я изхвърля на боклука?

Гладен съм. Обръщам се и неволно бутвам с крак едно от бурканчета с незасъхнала боя и стърчащи четки. То се прекатурва и от него се разлива противно на цвят и форма петно. Ядосан го ритвам и то се пръсва на парчета. Ритам и останалите няколко. И те се пръсват на парчета.

В хладилника са останали само стари зеленчуци от преди тя да замине и нова бира, която запасих, след като тя замина. От известно време насам животът ми се дели на преди и след тя да замине. Във втората половина са девет дни самота. Самота, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след работа, а аз се задъхвам от отсъствието й. Сам като Снежния човек - бродя в мислите си, и няма подслон, и няма...

"Имаш нужда да останеш сам. Да решиш какво ще правиш с живота си..." Мълчах. Гледах CNN и мълчах. (Какви бяха новините тогава?) Какво можех да кажа?

В кутията за хляба намирам половин суха франзела. Подушвам го - още не е мухлясал. Вадя една консерва, на която има нарисувано пъстро сомбреро и пише "Ел Каубой", изсипвам съдържанието й в една малка тенджера, слагам я на котлона. Бъркам от време на време. Започва да се разнася миризмата на боб с мексикански подправки.

Тя не обича боб. Не обича и мексикански подправки. Отивам да избера нещо за слушане. Докато ровя из плочи и дискове, чувам "пъф-ф-ф-ф-ф-ф-ф". Бобът е кипнал и се разлива по печката. Захващам се да забърша с гъба, докато още не е засъхнало. Изведнъж вътрешната част на ръката ми, там където кожата е най-тънка, се залепя за горещия съд. Дори не викам от болка - защо да викам, да си еба ръката! Да си еба тъпата ръка! Да си еба ръката?

Изведнъж идеята за порно не звучи така нелепо, както през миналата седмица и половина. Ще се самонаградя след лютия боб с една спокойна чекия.

Слагам покривка. Подреждам прибори и салфетка. Вадя буркан с люти чушки "Пеперончини" и му отделям място на трапезата. Запалвам свещ. Сервирам чинията в средата на масата, до нея изправям две бири. Вземам дистанционното в ръка и пускам уредбата.

"Ария на Саломе" от операта "Иродиада". Усилвам така, както никога не съм усилвал, докато тя бе тук. Дробя сухия хляб в чинията и сърбам едрите, горещи хапки, като ги премятам из устата си, докато изстинат. Бобът е изживяване и трябва да се поглъща горещ и подлютен, иначе на нищо не прилича.

Първият акт на арията трае пет минути и девет секунди. Докато той звучи, аз съм видял дъното на чинията и съм слушал със затворени очи три минути. Телефонът иззвънява заедно с последния акорд. Не го вдигам. Не съм вдигнал телефона нито веднъж, откакто Стела я няма.

Оставете съобщение!

"Зак, там ли си?" - чувам гласа на един познат, който все иска да се сближаваме, а от известно време звъни сутрин, обед и вечер.

"Търся те сутрин, обед и вечер. Трябва да говорим. Моля те, обади се. Чао."

На телефонния секретар мигат в червено трийсет и три невърнати съобщения. Нито едно не е от нея.

Оглеждам се.

Всичко в тази къща е на мястото си, защото тя го е оставила там. Всеки предмет тук носи нейните отпечатъци. А аз опитвам да свикна с илюзията, че я няма.

Порното минава вяло. Замалко на екрана розовеят голи тела и накрая всичко свършва в една салфетка. Изхвърлям я в коша за боклук, заедно с няколко стари вестника, пликове от сметки и реклами. Приготвям се за лягане. Измивам старателно зъбите и лицето си и изгасям навсякъде. Лягам в дясната половина на леглото. Нейната, лявата, усещам като рана.

Задушавам се от тъга.

Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите - не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: