Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

13 парчета от счупеното време

Калин Терзийски

Това е книга, която вече е излизала. Така че… Но винаги има едно „но“. Първо – тя излезе през 2008-а, когато авторът й Калин Терзийски беше по-известен с това, че беше умиращ алкохолик, отколкото с това, че беше „уникално явление в българската поезия“ както го определи тогава Виктор Пасков.

Освен това тогава излезе в тираж 100 бройки. И друго – новото издание на 13 парчета… въобще не съдържа същите 13 парчета. Само няколко от разказите от първото издание са останали в новото.

 13 парчета от счупеното време събира тринайсет разказа на Калин Терзийски, които са плътен и богат портрет на неговия свят.

И най-важното: Това ново издание съдържа всичките рисунки, които авторът е направил за първото издание. Тук са всичките на куп. И те са много…

 

Наличност: Да

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършил е медицина и е специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор.

От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия.

Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.

Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове), ”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос”(разкази), “Има ли кой да ви обича” (разкази), „Алкохол” ( роман).

Участва в сборниците: „Недялко…projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”. Има една дъщеря.

Откъс от книгата

ПРЕДГОВОР

Немного книги могат да се похвалят с това, че са спасили човек. Но ето тази – „13 парчета от счупеното време“, спаси един. Мен.

Преди шест години бях затънал в една от най-дълбоките дупки на света. Алкохолът беше мой брат, депресията – моя сестра. Спях през деня. Нощем мислех за смъртта. И пиех.

В някои дни пишех разкази. Приказки. Казваха ми, че нощем се смея насън. Но нали нощем не спях? Може или аз, или тези, които ми го казваха, да са се объркали. Но аз се смеех нощем. Сънувах рая. Там беше смешно. Винаги съм си мечтал да е смешно в рая.

И на сутринта се опитвах да запиша това, което съм видял по уличките на рая. Примерно – гущерчетата, които припичат на слънце сивите си бисерни гръбчета, и мишоците, които притичват с големи плодове в лапичките към златните си хралупки.

Тъжни години бяха тия – преди шест.

Имаше дни, в които бях по-ведър. В тях си мечтаех един ден да намеря сили и да направя нещата, които винаги съм искал. Нещата, които винаги съм искал да свърша в живота си. За да не ми е много мъчно, че съм го пропилял напълно, когато го напускам. Мислех си как бих могъл да порисувам. Цял живот съм искал да рисувам. Извиващи се линии – като на японеца от 18. век Хокусай. Или като на холандеца от 19. век Ван Гог. Да порисувам. Да прелее чашата ми и от горчивия живот да изтекат от нея няколко капки блажено изкуство.

На 38 бях почти умрял. Вече сънувах рая и през деня, и през нощта. Бутилката топла водка стоеше до леглото ми и аз треперех. Нямах много сили. Щеше да се наложи да умра едва-едва.

Но вече имах доста разкази и приказки. От тия, записаните в полусън – в денонощията. Малко от рая, малко от действителността.

Тогава ми се обади моята фея кака Ели. Тя, за разлика от повечето бели магьосници и феи, които имат фризьорски салони и сладкарници, имаше малка рекламна агенция. В нея работеше тя. И є помагаше един стар и мъдър индиански дявол на име Ачо. Само двамата. Егати рекламната агенция, ще речете. Ами това е. Магическа рекламна агенция.

И кака Еми ми предложи: „Я, вместо да умираш, вземи и направи една книжка“. И аз казах: „Хм“.

Но после се замислих. И с нейна помощ, с помощта на нейните кротки думи и убеждения, аз лека-полека събрах написаните в последните години магични и странни неща – писани от подземието. От ада, в който сънувах рая. А след това тя ми каза: „Вземи и направи по една рисунка“. „Защо?“ Попитах аз, защото си погледнах ръцете. И ги видях колко неудържимо и безпомощно треперят и не могат да държат даже чашата, камо ли перо и четка. „Защото ще сложим по една рисунка – уникална и неповторима, не напечатана, а рисувана на ръка – във всяка отделна книжка!“ – така каза кака Еми. И аз кимнах.

И седнах да рисувам. Бързо открих, че няма как да пиеш и в същото време да рисуваш магични рисунки. Можеш да пиеш и да умираш – и да рисуваш ужасни и мъчителни рисунки. Но приказни – не. Поне аз не можех. И малко по малко спрях да пия.

Изпивах сутрин само половин литър бяло вино, за да не треперя. И започвах да рисувам. Черта след черта. Като някакъв полумъртъв Енгър от Дианабад. Така за три месеца направих сто рисунки и след още два книжката беше готова. Всяка съдържаше по една уникална рисунка. И моите приказки за рая, писани от ада.

А аз бях жив.

Книжката беше само в сто екземпляра. И аз раздадох повечето на приятели. И те изчезнаха в чекмеджетата им. Но слава Богу и хвала на електрическото тяло, аз запазих копия от всичките рисунки – във вид на милиарди нули и единици. Примерно рисунката на Богородица с малкия Иисус изглежда така: 10010101000010111010... Шегувам се.

И сега – съвсем наскоро се сетих, че книжката, превърнала се в символ на моето чудодейно спасение, би могла да стане достояние на повече хора. Които също по някакъв начин искат и чакат чудодейно спасение. И попитах кака Еми: „Може ли да я преиздадем?“. А тя каза: „Да!“.

А от това „да“ до вратата на моите приятели от издателство „Сиела“ имаше само две-три крачки.

Едно, две, три...

ПП. А настоящата книжка съдържа събрани накуп всички рисунки, които в предишното стоекземплярово издание бяха разпръснати по една в брой. Мисля, че така е добре.

 

ИГРА НА АСОЦИАЦИИ

Седнахме и заиграхме – Аз, една Жена и едно Дете. Подредихме се в кръг, но как ли трима човека могат да се подредят в кръг? Нямам представа. А пък е смешно да кажеш за трима човека, че са се подредили в триъгълник. Както и да е! Подредихме се в нещо си и определихме посоката, в която ще си задаваме думите. Естествено – по посока на часовниковата стрелка. Правилата на тази игра са прости – първият казва на следващия дума, а той казва от своя страна това, което първо му идва на ум. Точно като при психоаналитиците – все едно някой Юнг е измислил тази игра. Но при нашата игра можеш да казваш не само една, а много думи. Освен това могат да се намесват с асоциации и другите участници. Имаш право да мислиш колкото си искаш, важното е да казваш всичко, което ти идва на ум. Можеш да мислиш и цял живот. Когато съм играл преди, неведнъж се е случвало някой от играчите да мисли и да казва каквото му дойде на ум за една дума през целия си живот. Цял живот! Примерно Сартър цял живот мисли за думата „погнуса“, а Камю за „чужденец“. А най-странен беше един съвсем обикновен човечец, който цял живот мисли и говори каквото му дойде на ум за думата „хляб“, която, струва ми се, не е трудна.

Та когато вече бяхме готови, удобно разположени под едно дърво, което ни пазеше от слънцето (ако сте забелязали, Слънцето дава живот на Земята, а хората кой знае защо все се крият от това, което дава живот – примерно от слънце, от дъжд, от вода, от огън), ние започнахме играта.

Първи бях Аз, защото бях в началото на нашия кръг, а пък бях и най-възрастен.

Аз се обърнах към Жената и казах: Любов!

Жената се замисли за секунда и започна:

– Нежност, сигурност, вярност – след това помисли още секунда и продължи: – силен и добър мъж, добро същество до теб, на което да се облегнеш в трудна минута... разбиране, добро отношение, искреност в отношенията, равни права, уважение, способност да се преодоляват конфликтите, толерантност... – Ние с Детето я гледахме с нарастваща досада, но Жената продължаваше: – между любовта и омразата има само една крачка, вечната любов, право на избор, вечна любов не съществува, съвременна връзка, никакво закрепостяване, разкрепостено мислене, експериментиране. – Жената говореше все по-бързо и се задъхваше: – моногамни мъже, задължителен многократен оргазъм, дълга любовна игра, G точка, уважение към женската сексуалност, безопасен секс, планиран секс, спонтанен секс, добър мъж, който знае кога жената има овулация, италианска кухня, италиански мебели, подаръци за всеки празник, възможност за творческа реализация на партньорите, равноправие, кавалерство, изненадващи жестове на привързаност като... някой хубав пръстен или бижу, букет цветя, романтични вечери с шампанско, мъж, който не пие... – Жената беше почервеняла. Тогава ние, Аз и Детето, като че се бяхме наговорили, изкрещяхме:

– Млъкни, мръсна кучко, ти чуваш ли се какво говориш?

Жената спря, отворила уста, погледна ни – първо мене, след това Детето – все едно гледаше летящи вградени гардероби и накрая задавено каза:

– Защо нарушавате правилата на играта?

– Защото ти прекаляваш, идиотко! – извиках.

– И говориш глупости – каза Детето, – противоречиш си непрекъснато.

– Ти пък какво разбираш? – замахна заплашително към него Жената.

– Хе – презрително я погледна Детето, – аз съм продукт на любов, така че не ми се прави на...

– Ти, мърльо, си продукт на това, че мръсникът, който седи до тебе, не използва презервативи, а аз бях пила прекалено много.

– Вярно ли? – погледна ме Детето.

– Мм да! Вярно е... – казах Аз, гледайки встрани.

– Вие и двамата сте свине! – каза Детето.

– Не позволявам да говориш така на родителите си! – кресна Жената.

– Гледай си работата! – изсмя се Детето.

– Пикльо, нахалник... чудех се на кого приличаш толкова много – ти приличаш точно на баща си! – злобно викаше Жената.

– Преди казваше, че прилича само на тебе – подиграх и се Аз.

– Глупости, глупости! – почервеняваше все повече Жената.

– Аз не говоря глупости, глупавата си ти! – продължих да я дразня аз.

– Аз не искам да имам такива родители... много съжалявам, че съм се родил – намеси се със зъл, непримирим глас Детето.

– Млъкни – извикахме Аз и Жената.

Така продължихме доста дълго време. Правехме асоциации с думата Любов. Получаваше се много добра игра!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: