Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

127 часа: Между живота и скалите

Арън Ралстън

„127 часа“ е не просто разказ за физическата издръжливост на един отдаден катерач. Това е история за несломимия човешки дух, по-непоклатим и от скала.

Арън Ралстън е опитен планинар. Преживявал е лавини, борил се е с мечка за храната си, измъквал се е стотици пъти на косъм от смъртта. Досега…

На 26 април 2003 г. Арън Ралстън се спуска сам в каньона Блу Джон. Докато маневрира между заклещените камъни в теснините, една скала се разклаща и двамата политат в бездната. За няколко секунди опитният катерач се оказва в най-страховития капан в живота си – дясната му ръка остава под огромната канара. Той е сам. И никой не знае къде се намира... 

 

  • Корица: Мека
  • Страници: 392 + 16 стр. цветно приложение
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 10.2015 г
  • Издателство: Вакон
 

Наличност: Да

17,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Един тесен каньон, една падаща скала, един самотен катерач…

Арън Ралстън е опитен планинар. Преживявал е лавини, борил се е с мечка за храната си, предприемал е опасни изкачвания, покорявал е десетки от най-високите върхове на Колорадо. Измъквал се е стотици пъти на косъм от смъртта. Соловите изкачвания са неговата зона на комфорт, а рисковите ситуации го превръщат в безгрешна машина. 

Досега…

На 26 април 2003 г. Арън Ралстън се спуска сам в каньона Блу Джон. Докато маневрира между заклещените камъни в теснините, една скала се разклаща и двамата политат в бездната. За няколко секунди опитният катерач се оказва в най-страховития капан в живота си – дясната му ръка остава под огромната канара. Той е сам. И никой не знае къде се намира. Оставил единствено неясната дестинация „щата Юта“, Арън бързо отхвърля надеждата за спасение отвън. Храната му е на свършване, водата е оскъдна, а нощният студ е безпощаден. Вариантите за измъкване не са много: или да помести скалната грамада, или да жертва ръката си. Но упоритите опити и за двете не дават резултат.

След първите няколко дни оцеляването вече не е въпрос единствено на физическа подготовка. Дехидратацията и опасността от хипотермия не са най-лошият враг – ако съзнанието се предаде, тялото ще го последва. Как този катерач, попаднал в привидно безизходната хватка на каньона, успява да надвие демоните на отчаянието и да не се откаже от борбата за съществуването си? Как дори след като издълбава собствения си некролог в скалите, инстинктът му за самосъхранение не го предава? Каква е невидимата сила, която ни вкопчва в живота с такова яростно стремление?

„127 часа“ е не просто разказ за физическата издръжливост на един отдаден катерач. Това е история за несломимия човешки дух, по-непоклатим и от скала.

Понякога просто трябва да оставиш неоставимото, за да постигнеш непостижимото.

Биография и факти за автора

Арън Ралстън е страстен планинар и катерач, който се отказва от кариерата на машинен инженер, за да се премести в Аспен, където работи в магазин за планинарска екипировка, а свободното си време посвещава на катеренето и ските.

Въпреки че става известен със злочестия си инцидент, вследствие на който е приклещен между скалите в продължение на пет дни, Ралстън има завидни постижения в планинарството. Проектът му за зимно солово изкачване на 59-те четирихилядника на Колорадо завършва през 2005 г.

Откъс от книгата

Глава 1

„Геоложкото време включва и настоящето“

 

„Това е най-красивото място на Земята.

Има много подобни места. Всеки мъж, всяка жена носи в себе си идеала за красиво място, известно или неизвестно, истинско или въображаемо... Човек има безграничната способност да намира дом за себе си. Теолози, пилоти, астронавти понякога дори са казвали, че чуват отвъдния призив на дома – в студената чернота на междузвездното пространство.

Самият аз усетих този повик в Моаб, Юта. Нямам предвид самото градче, разбира се, а района, който го заобикаля – каньоните. Каменистата пустиня. Червеният прах, обгорелите скали и самотното небе – всичко онова, което лежи отвъд края на всички пътища.“

Едуард Аби, „Пустинен пасианс“

 

Перести следи от самолети обрамчват лазурното небе над червеното пустинно плато и аз се чудя колко еднакви, обгорени от слънцето дни са видели тези сурови земи от деня на тяхното сътворение. Събота сутрин е, датата е 26 април 2003 г. и аз карам планински велосипед сам по чакълеста пътека в югоизточния край на областта Емъри в централната източна част на Юта. Час по-рано оставих пикапа си на прашния паркинг в началото на каньона Хорсшу, най-изолираната част от националния парк „Кениънлендс“, която се намира на 25 км по въздух северозападно от легендарната област Мейз, на 65 км югоизточно от острия като бръснач хребет Сан Рафаел, на 32 км западно от река Грийн Ривър и на около 65 км южно от I-70, известното шосе, пълно с товарни камиони и последни надежди (и бензиностанции, отстоящи на 180 км една от друга). С открити равнини, покриващи 160 км между заснежените върхове на планините Хенри на югозапад (последната планинска верига, изследвана и наименувана в целите Съединени щати) и планините Ла Сал на изток, областта е изложена на силен вятър, духащ от юг – посоката, в която съм се насочил и аз. Освен че забавя карането ми до пълзене (превключил съм на най-ниската скорост и бъхтя педалите като луд по равна повърхност), вятърът раздухва ниски дюни морав пясък върху неравния чакълен път. Опитвам се да избягвам дюните, ала понякога те покриват цялата ширина на пътя и велосипедът ми затъва. Вече за трети път съм принуден да слизам от колелото и да преминавам пеша твърде големи пясъчни участъци.

Карането би било много по-лесно, ако не беше тежката раница на гърба ми. Обикновено не нося 12 кг провизии и екипировка на пътешествие с колело, но съм поел по дълъг почти 50 км маршрут за колоездене, прекосяващ дъното на дълбока и тясна система от каньони, и пътуването ще ми отнеме почти целия ден. Нося три литра вода в мях „Камелбак“ и още един в бутилка „Лексан“, както и пет малки шоколада, две бурито и шоколадов мъфин в найлонова торбичка в раницата. Когато се върна до пикапа си, със сигурност ще съм огладнял, но имам достатъчно храна за деня.

Същинската част от товара ми се дължи на пълния комплект катераческа екипировка: два обикновени карабинера и три с муфа; олекотено комбинирано устройство за осигуряване и рапел; две завързани катерачни ленти, широки около сантиметър; две също толкова широки, но по-дълги ленти с десет шити халки, наречени осигурителни ремъци; катерачната ми седалка; динамично катерачно въже, дълго 60 м и широко сантиметър и половина; осемметрова тръбна лента с широчина два сантиметра и половина и моя рядко използван мултифункционален инструмент, имитация на „Ледърман“ с две ножчета и клещи, който нося, в случай че ми се наложи да отрежа лента, за да създам опорна точка за въжето. В раницата ми също така са моят челник, чифт слушалки, дискмен и няколко диска на „Фиш“, допълнителни батерии АА, цифров фотоапарат и малка цифрова камера, както и техните батерии и защитни калъфи.

Товарът е много, но всичко ми се струва необходимо, дори фотоапаратът и камерата. Обичам да снимам неземните цветове и форми в усуканите дълбини на тукашните каньони, както и праисторическите рисунки, запазени в някои от скалните ниши. Това пътешествие има и допълнителна награда – пътят минава покрай четири археологически паметника в каньона Хорсшу, изпъстрени със стотици петроглифи и пиктограми. Конгресът на Съединените щати е добавил изолирания каньон към иначе близкия парк „Кениънлендс“ с една-единствена цел: да запази рисунките на 5000 години по поречието на Бариър Крийк на дъното на Хорсшу, останали едничък тих спомен от древното човешко присъствие в района.

В Голямата галерия десетки свръхчовешки фигури, високи два до три метра, са надвиснали като облак над стада трудноразличими животни, вдъхвайки страхопочитание над зверовете и случайните наблюдатели със своите дълги, тъмни тела, широки рамене и приковаващи очи. Огромните призраци са най-старите и най-добре запазени примери от този вид в целия свят, толкова впечатляващи, че антрополозите наричат това внушително и донякъде зловещо пещерно изкуство „стил Бариър Крийк“. Въпреки че няма писмени паметници, които да ни позволят да дешифрираме посланието на художниците, някои от фигурите приличат на ловци с копия и тояги. Повечето от тях, с рога, без ръце и крака, изглеждат като витаещи демони от някакъв кошмар. Каквото и да е посланието на рисунките, странните им форми са забележителни със способността си да пренасят силата на човешкото „аз“ през хилядолетията. Те изправят съвременния наблюдател и пред факта, че са оцелели по-дълго и са в по-добро състояние от всички други старинни паметници, освен от най-старите златни предмети на западноевропейските култури. Това предизвиква въпроса: какво ли ще остане от днешната модерна цивилизация след още 5000 години? Най-вероятно рисунките ни няма да оцелеят толкова дълго. Едва ли ще останат следи и от рекордно многото свободно време, с което разполагаме, може би до голяма степен и защото толкова много от нас похабяват този лукс пред телевизора.

 

***

 

Тъй като очаквам влага и кал в каньона, съм обут с чифт износени маратонки и дебели вълнени чорапи. Така опаковани, стъпалата ми се потят неимоверно, докато въртя педалите. Бедрата ми също се потят под боксерките от ликра и бежовите найлонови шорти. Дори и през тях твърдата седалка на колелото натъртва задните ми части. Нося също така любимата си тениска на „Фиш“ и синя бейзболна шапка. Оставил съм непромокаемото си яке в пикапа. Денят се очаква да е топъл и сух като предходния, когато преминах с колело по дългия 20 км криволичещ път „Слик Рок“ на изток от Моаб. Ако се очакваха валежи, тесен каньон като Хорсшу щеше да е последното място, в което бих искал да бъда, със или без яке.

Пътуването с малко багаж е удоволствие за мен и с течение на годините се научих как да постигам много с по-малко предмети и да стигам по-далеч за по-кратко време. На вчерашната екскурзия бях взел само малкия мях „Камелбак“, няколко инструмента за поправка на колело и камерите, лек петкилограмов товар за четиричасовия маршрут. Вечерта оставих инструментите и вървях осем километра в двете посоки до една природна забележителност – каменна арка близо до Кесъл Вали, като носех със себе си всичко на всичко три килограма, включващи само вода и камери. Предния ден, четвъртък, се бях срещнал с приятеля ми Брад Юл от Аспен. Качихме се заедно на Маунт Соприс, високия 3960 м първенец на Западно Колорадо, и се спуснахме на ски по склона. Тогава носех допълнителни дрехи и спасителна екипировка за лавина и въпреки това общият ми товар не надвишаваше седем килограма.

Петдневната екскурзия с пикапа трябва да завърши в неделя вечер със самостоятелен опит да се спусна с планински велосипед по дългата 170 км пътека Уайт Рим в парка „Кениънлендс“. Ако носех припасите, които бях взел със себе си първия път, когато извърших това пътуване през 2000 г. за три денонощия, щях да съм натоварен с 30-килограмова раница и да имам болки в гърба след първите 15 км. Този път бях планирал нещата така, че да нося не повече от осем килограма и да завърша обиколката за по-малко от 24 часа. При това положение ще ми се наложи да следвам прецизен план за пестене на вода, тъй като има малко места, където мога да презаредя. Няма да спя и почти не трябва да спирам за почивки. Най-голямото ми притеснение не е, че краката ми ще се уморят (знам, че това ще стане и знам как да се справям в подобни ситуации), а че задните ми части ще се схванат прекомерно, което би ми попречило да карам. „Изтръпването на чатала“, както съм чувал да го наричат, е резултат от постоянния натиск върху перинеума. Тъй като не бях карал колелото си на дълги разстояния от миналото лято, устойчивостта ми срещу подобни състояния бе притеснително малка. Ако знаех за това пътуване две вечери предварително,, бих излязъл на поне една дълга обиколка с колело в района около Аспен. Нещата се случиха така, че с няколко приятели отложихме планинска екскурзия в последния момент в сряда. Това ми освободи време за моето свещено усамотение в пустинята, където, в преследване на топлина, щях да подновя познанството си с пейзаж, който нямаше нищо общо със снежните планини. Обикновено давах на съквартирантите си подробно описание на маршрута си, но тъй като напуснах дома си в Аспен, без да знам накъде точно съм се запътил, единственият намек за посоката ми бе само Юта. За кратко премислих различните опции за пътуването, като прегледах пътеводителите си, докато карах от Маунт Соприс към Юта в четвъртък вечерта. Резултатът се оказа импровизирана ваканция, която щеше да включи дори посещение на голямо лагерно парти край щатския парк в долината Гоблин същата вечер.

Наближава 10:30, когато свивам в сянката на самотно хвойново дърво да огледам обгорената от слънцето околност. Хълмистата пустиня постепенно се спуска в район на многоцветни скални кули, скрити скали, обветрени зъбери, стръмни и разклонени каньони и разбити монолити. Това е тайнствена, магьосническа земя, земята на Едуард Аби, червената пустиня отвъд края на всички пътища. Откакто пристигнах късно след стъмване миналата нощ, не бях успял да видя достатъчно от пейзажа. Докато оглеждам земите на изток за някакъв знак от каньона, към който съм се насочил, изваждам шоколадовия мъфин от пекарната в Моаб и едва успявам да го погълна – и мъфинът, и устата ми са пресъхнали от сухия вятър.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: